Чарлс Дикенс: Случка от живота на мистър Уоткинс Тотъл

Пословична истина е, че женитбата е сериозно начинание. Също като извънмерната пристрастеност към грога, тя е беда, в която човек хлътва лесно, но от която е изключително трудно да се измъкне. Безсмислено е да убеждаваме тези, които се страхуват от нея, че с един скок всичко е свършено. Същото твърдят и в Олд Бейли, но то не може да послужи за утеха на нещастните жертви.

Мистър Уоткинс Тотъл съчетаваше в себе си изключително странната смесица от най-високи съпружески добродетели и неописуем ужас от брака. Беше на около петдесет години, висок четири фута и шест цяло и три четвърти инча по къси чорапи — той никога и не носеше дълги, какъвто беше пълничък, чистичък и розовичък. Приличаше на илюстрация към някой от романите на Ричардсън ( Ричардсън — Самюъл Ричардсън (1689–1761) — известен английски писател, автор на сантиментално-нравоучителни романи ) и с неизменните си изрядно чисти вратовръзки и стойка, като че ли е глътнал бастун, можеше да предизвика завист дори и у самия сър Чарлс Грандисън ( Чарлс Грандисън — „идеалният“ герой от романа на Самюъл Ричардсън „Историята на сър Чарлс Грандисън“ ). Живееше от рента, която в едно отношение съответствуваше на своя получател — беше доста малка. Той я получаваше редовно всеки втори понеделник, но благата секваха около един ден след изтичането на първата седмица, неизменно както ходът на часовник с осемдневен интервал на навиване, след което, ако трябва да допълним сравнението, неговата хазайка го задвижваше и той продължаваше на кредит своя ход.

Мистър Уоткинс Тотъл живееше отдавна в състояние на безбрачен рай, както казват ергените, или безбрачен ад, както мислят старите моми, но мисълта за брак никога не беше преставала да го преследва. Той потъваше в дълбок размисъл и въображението му превръщаше неговата малка стая на Сесил Стрийт, Странд, в уютна къщичка в предградията; петдесетте фунта въглища под кухненската стълба изведнъж ставаха три тона от най-добрия уолсендски антрацит; тясната му кушетка се преобразяваше в брачно ложе с балдахин; а отсреща на празното кресло край камината фантазията му поставяше една красива млада жена, притежаваща много малко лична независимост или воля, но доста независима финансово благодарение на последната воля на баща й.

— Кой е? — запита мистър Уоткинс Тотъл, когато една вечер леко почукване на вратата му го извади от неговия унес.

— Тотъл, скъпи приятелю, как сте? — вместо отговор запита един дребен възрастен джентълмен с малко дрезгав глас и нахлу в стаята. — Бях ви казал, че ще се отбия някоя вечер — обясни дребният джентълмен и подаде шапката си на Тотъл, след като известно време се опитва да избегне тази любезност на домакина.

— Много ми е приятно да ви видя — отвърна мистър Уоткинс Тотъл, като вътрешно пожела гостът му да се беше „отбил“ на другия край на улицата, тоест в Темза, вместо при него. Втората седмица беше към своя край и средствата на Уоткинс — също.

— Как е мисис Гейбриъл Парсънс? — попита Тотъл.

— Благодаря, добре е — отвърна мистър Гейбриъл Парсънс, защото това беше името на дребния джентълмен.

Настъпи мълчание; възрастният джентълмен се загледа в горния ляв ъгъл на решетката на камината, а мистър Уоткинс Тотъл впери поглед в празното пространство.

— Добре е — повтори дребният джентълмен, след като минаха пет минути. — Може да се каже, че е много добре. — И той потри ръце толкова енергично, като че ли искаше да запали огън с триене.

— Какво ще пожелаете? — попита Тотъл с отчаяната решителност на човек, комуто е добре известно, че освен ако гостът не пожелае да си тръгне, вероятността да бъде удовлетворено желанието му е твърде малка.

— О, нямам представа… имате ли уиски?

— Знаете ли — отвърна изключително бавно мистър Тотъл, с което печелеше време, — миналата седмица имах превъзходно, изключително силно уиски, но сега няма и капка, иначе качеството му…

— Е несравнимо, или с други думи — няма начин да бъде сравнено — каза дребният джентълмен, като се разсмя от сърце, сякаш беше много щастлив, че уискито е изпито. Мистър Тотъл се усмихна, но това беше усмивката на отчаянието. Когато мистър Гейбриъл Парсънс спря да се смее, направи тънък намек, че щом няма уиски, не би имал нищо против бренди. Мистър Уоткинс Тотъл с красноречив жест запали една свещ и извади големия ключ от входната врата, който от време на време играеше ролята на ключ за въображаема изба, и излезе от стаята, за да помоли хазайката да им донесе две чаши, а след това да ги нанесе в сметката му. Молбата беше удовлетворена и питието се появи бързо — не от някакви загадъчни дълбини, а от съседната винарска изба. Двамата ниски джентълмени си направиха грог и седнаха удобно край камината — наподобяваха два ниски ботуша, поставени там да съхнат.