Чарлс Буковски - Капитанът отиде на обяд и моряците завзеха кораба

23:28

Добър ден на хиподрума, почти всичките ми залози спечелиха.

Въпреки това и там е скука, дори когато печелиш. В проклетото трийсетминутно чакане между стартовете животът ти изтича между пръстите. Хората изглеждат сиви, смачкани. И аз с тях. Но къде да отида? В художествената галерия? Или да кисна по цял ден вкъщи и да се правя на писател? Мога да се разкарвам с шалче на врата. Като един поет, дето идваше да се налива у нас. Ходеше без копчета, с лекета по панталоните, коса в очите, развързани обувки – но винаги с оня дълъг, безупречно поддържан шал. По това се познаваше, че е поет. А писанията му... Забрави!

Прибрах се, поплувах в басейна, после се накиснах в горещата вана. Душата ми е в опасност. Винаги така става.

Седяхме си с Линда на дивана, добрата тъмна нощ се спускаше и не щеш ли, на вратата се почука. Линда стана да отвори.

– Ханк, за тебе е...

Отидох на вратата. Бос, по халат. Рус младеж, дебела девойка и средно дебела девойка.

– Искат автограф...

– Не приемам гости – срязах ги аз.

– Искаме само един автограф – каза младежът. – Обещаваме, че няма повече да ви безпокоим.

После се разкиска, хвана се за главата. Девойките просто гледаха тъпо.

– Хубаво, ама никой от вас няма химикалка, нито хартия – казах.

– Оу – измърмори русият келеш, като свали ръце от главата си. – Ще се върнем друг път с бележник! Може би в по-подходящо време.

Халатът. Босите крака. Може би хлапакът си помисли, че съм ексцентрик. Може би наистина е така.

– Не идвайте сутринта – предупредих ги.

Тръгнаха си и аз затворих...

Сега съм буден и пиша за тях. С такива трябва да си малко груб, иначе ти се качват на главата. Имал съм ужасни случаи, когато ти задръстват вратата. Мнозина очакват да ги поканиш вътре и да пиеш с тях цяла нощ. Аз предпочитам да си пия сам. Писателят не е длъжен на никого, само на написаното от себе си. Не дължи нищо на читателя освен произведението му да бъде напечатано. Нещо по-лошо – повечето досадници дори не са читатели. Те просто са чули нещо. Най-добрият читател и най-добрият човек е онзи, който ме удостоява с отсъствието си.

22:55

Скучен ден на хиподрума, проклетият ми живот бавно потъва. Кисна тук всеки ден. По цял ден не говоря с никого освен със служителите. Може би съм болен. Сароян е проиграл всичко на надбягвания, Фанти – на покер, Достоевски – на рулетка. Парите не са важни, освен когато свършат. Веднъж един приятел комарджия ми каза: "Не ме интересува дали губя, или печеля, просто искам да залагам." Аз изпитвам повече уважение към парите. През по-голямата част от живота си съм имал твърде малко. Знам как се спи на пейка в парка и как те притиска хазяинът. На парите само две неща не са им наред: когато са прекалено много или прекалено малко.

Сигурно винаги има нещо, с което човек иска да се самоизмъчва. На хиподрума чувстваш настроението на другите хора, отчаянието и колко лесно се отърсват от него и си тръгват. Тълпата на хиподрума е като един умален свят; животът се бори със смъртта и няма шанс. В крайна сметка никой не печели, ние просто търсим глътка въздух, момент на облекчение. (По дяволите, докато размишлявах над тази безсмисленост, огънчето на цигарата опари един от пръстите ми. Това ме събуди, извади ме от това състояние ала Сартр!) Мамка му, имаме нужда от хумор, от смях. Навремето се смеех повече. Всичко правех повече. Освен да пиша. Сега пиша ли, пиша; колкото повече остарявам, толкова повече пиша, танцувам със смъртта. Хубаво представление. Мисля, че така трябва. Един ден ще кажат: "Буковски умря" и тогава ще ме открият истински, ще ме накачат по препиканите улични стълбове. И какво от това? Безсмъртието е глупава измислица на живите. Виждате ли какво прави хиподрумът? Кара думите да препускат. Вдъхновение и късмет. Песента на последната синя сойка. Всичко, което кажа, звучи добре, защото като пиша, рискувам. Мнозина са твърде предпазливи. Те обмислят, наставляват и накрая се провалят. Установените норми отнемат пламъка им.

Сега се чувствам по-добре, на горния етаж с моя макинтош. Моят приятел.

По радиото пускат Малер. Той се носи във въздуха с такава лекота, защото рискува, а това понякога е необходимо. После изпраща продължителни, мощни акорди. Благодаря ти, Малер, аз вземам много от теб и никога няма да ти се отплатя.