Стивън Кинг - Обяд в ресторант „Готам“

Един ден, когато бях в Ню Йорк, минах покрай хубав ресторант. През витрината видях кака оберкелнерът води към масата им мъж и жена, които ожесточено спореха. Той забеляза, че ги наблюдавам, и ме възнагради с най-циничното намигване във вселената. Върнах се в хотела и написах този разказ. Работих върху него три дни, през които буквално бях обсебен от сюжета. Според мен се получи интересна история не заради смахнатия оберкелнер, а заради взаимоотношенията между съпрузите в развод. Посвоему те са по-смахнати от него. И то много повече.

Един ден се прибрах у дома след края на работния ден в брокерската къща, в която съм назначен, и на масата в трапезарията намерих писмо — по-точно бележка — от съпругата ми. Съобщаваше, че ме напуска, че ще подаде молба за развод, че в най-скоро време адвокатът й ще се свърже с мен. Седнах на стола до масата откъм страната на кухнята, няколко пъти препрочетох посланието и не вярвах, че това се случва в действителност. По едно време станах, отидох в спалнята и надникнах в дрешника. Беше празен с изключение на долнище на анцуг и майтапчийска тениска, подарена от някого, върху която с разкрачени букви беше написано „БОГАТА БЛОНДИНКА“. Отново се приближих до масата в трапезарията (която всъщност се намира в единия край на дневната — апартаментът се състои само от четири стаи) и отново прочетох шестте изречения. Текстът беше същият, ала едва след като надникнах в празния дрешник, започнах да вярвам, че не сънувам. От думите лъхаше студенина, най-отдолу жена ми не бе написала „С обич“ или „Късмет“, само едно безлично „Всичко хубаво“. Благоволила бе да напише и името си — Даян.

Отидох в кухнята, налях си чаша портокалов сок, но я съборих на пода, като посегнах да я взема. Сокът изпръска шкафа, чашата се счупи. Знаех, че ще се порежа, ако се опитам да събера стъклата — ръцете ми неудържимо трепереха — но все пак го сторих и се порязах на две места. За щастие раните не бяха дълбоки. В един миг ми хрумна, че може би е някаква шега, после си казах, че не бива да се самозаблуждавам. Даян е лишена от чувство за хумор. Работата е там, че съобщението й дойде като гръм от ясно небе. Нищо не ми подсказваше какво ще се случи. Не зная дали това означава, че съм глупав или безчувствен. През следващите дни все размишлявах за последните шест-осем месеца от брака ни, който продължи две години, и си дадох сметка, че съм бил и глупав, и безчувствен.

Вечерта телефонирах на родителите й в Паунд Ридж и попитах дали Даян е при тях.

— Тук е и не желае да разговаря с теб — заяви майка й. — Повече не се обаждай! — И тресна слушалката.

След два дни ми позвъни някой си Уилям Хъмболд, каза, че е адвокат на Даян, и след като се увери, че разговаря със Стивън Дейвис, започна да ми говори на „ти“ и да ме нарича Стив. Сигурно ще ви се стори невероятно, но е самата истина. Адвокатите са толкова странни птици.

Обясни, че в началото на следващата седмица ще получа „предварителната документация“, и предложи да изготвя „счетоводен баланс, предшестващ разтрогването на брачния съюз“. Предупреди да не предприемам „внезапни фидуциарни дейности“ и да пазя всички касови бележки за закупени вещи по време на този „период на финансови затруднения“. Накрая ме посъветва да си намеря адвокат.

— Чуй какво ще ти кажа! — прекъснах го. С наведена глава седях зад бюрото си, с ръка подпирах челото си. Бях затворил очи, за да не виждам светлосинята очна кухина на компютърния монитор. През последните дни почти не спирах да плача, имах усещането, че под клепачите ми е попаднал пясък.

— Разбира се! — сърдечно откликна той. — С най-голямо удоволствие, Стив.

— Обръщам ти внимание на два факта. Първо, балансът не е „предшестващ разтрогването на брачния съюз“, а „подготовка за приключване на брака“… Даян дълбоко греши, ако си мисли, че ще се опитам чрез измама да я лиша от онова, което по право й принадлежи.

— Да — каза Хъмболд, но не в знак на съгласие, а като потвърждение, че разбира мисълта ми.

— Второ, ти си неин адвокат, не мой. Фамилиарниченето ти е невъзпитано и некоректно. Ако още веднъж се обърнеш към мен така по телефона, ще затворя. Направиш ли го, когато се срещнем, вероятно ще се опитам да ти сменя физиономията.

— Стив… господин Дейвис… не мисля, че…

Затворих телефона. За пръв път, откакто намерих в трапезарията бележката, затисната с трите ключа от апартамента, изпитах задоволство.