Чарлс Буковски - Капитанът отиде на обяд и моряците завзеха кораба

Този компютър плаче за сервиза. Не се знае какво му е. Един ден ще знам за компютрите повече от самите компютри. Но засега тази машина ме е хванала за топките.

Познавам двама редактори, дето много мразят компютрите. Получих две писма пълни с брътвежи срещу компютъра. Изненада ме злобният им тон. И инфантилността им. Много добре знам, че компютърът не може да пише вместо мен. Ако можеше, нямаше да го взема. И двамата прекаляваха. Компютрите не били полезни за душата. Че кое ли е? Аз обаче обичам удобството. Ако мога да пиша два пъти повече и качеството е същото, тогава предпочитам компютъра. С писането аз летя, с писането запалвам огньове. С писането изваждам смъртта от левия си джоб, захвърлям я срещу стената и пак я хващам, когато отскочи.

Тия типове си мислят, че за да имаш душа, непременно трябва да си прикован на кръста и да кървиш. Искат да те видят полуобезумял, олигавен. Писнало ми е от този кръст, до гуша ми е дошло. Ако мога да остана далеч от него, имам предостатъчно неща да се занимавам. Прекалено много. Нека те да се качат на кръста, ще ги поздравя. Само че болката не пише книги, писателят ги пише.

Както и да е. Ще занеса това чудо в сервиза и когато редакторите видят книгата ми написана на пишеща машина, ще си кажат: "Ах, Буковски си е върнал душата. Това се чете много по-добре." Хайде сега, закъде сме ние без редактори? Или още по-важно, закъде са те без нас?

17:28

Хиподрумът е затворен. В Помона не приемат залози през външни букмейкъри. Проклет да съм, ако карам дотам в тази жега. Сигурно накрая ще отида за вечерните стартове в Лос Аламитос. Компютърът се върна от поправка, но вече не поправя правописа ми. Ровя в машината и се опитвам да изкопая коректора. Може би трябва да се обадя пак в сервиза. Ще попитам: "Какво да правя сега?" А оттам ще ми отговорят нещо от рода: "Трябва да натоварите програмата от инсталационния на твърдия диск." Накрая сигурно ще изтрия всичко. Пишещата машина стои зад мен и сякаш казва: "Виж, още съм тук."

Има нощи, когато тази стая е единственото място, където искам да бъда. Сега обаче ставам и се чувствам като празна обвивка. Знам, че мога да правя щури неща и да карам думите да танцуват върху екрана, ако се напия, но утре следобед трябва да взема сестрата на Линда от летището. Идва ни на гости. Тя смени името си от Робин на Джара.

Когато остареят, жените си сменят имената. Много от тях го правят. Представете си, че някой мъж го направи. Например да се обадя на някого и да кажа:

– Здрасти, Майк, обажда се Тюлип.

– Кой?

– Тюлип. Доскоро Чарлс, но сега Тюлип. Вече не ми викай Чарлс.

– Майната ти, Тюлип.

Майк трясва слушалката...

Странна работа е това старостта. Основното е, че постоянно трябва да си повтаряш: "Аз съм стар, аз съм стар." На ескалатора се виждаш в огледалото, но не го гледаш направо, поглеждаш го малко косо, усмихваш се тъжно. Не изглеждаш толкова зле, приличаш на прашасала свещ. Чудо голямо, майната им на боговете, майната ѝ на тази игра. Да беше умрял преди трийсет и пет години. Това е една екстра, възможност да погледаш още малко този филм на ужасите. Колкото по-стар е един писател, толкова по-добре би трябвало да пише. Видял е повече неща, преживял е повече, изгубил е повече, по-близо е до смъртта. Последното е най-голямото предимство. И новата страница винаги е там, онази бяла страница, формат А4. Хазартът продължава. Пък и винаги си спомняш нещо от старите момчета. Джефърс: "Ядосай се на слънцето." Гениално. Или Сартр: "Адът – това са другите." Точно в десетката. Никога не съм сам. Най-хубавото е да си сам, но не съвсем.

Отдясно радиото се труди здравата, залива ме с още класическа музика. Слушам го по три-четири часа всяка нощ, докато върша други неща или не правя нищо. Това е моят наркотик, спасява ме от ежедневната помия. Класическите композитори ми помагат по този начин. Поетите, романистите, писателите на разкази не могат. Банда мошеници. В писането има нещо, което привлича мошениците. Какво ли? Писателите са най-противните типове, в писанията си и на живо. На живо са много по-зле, отколкото в писанията си, а и там са доста противни. Защо казваме "доста противни"? Защо не "хипер противни"? Е, писателите са доста противни и хипер противни. И обожаваме да се оплакваме един от друг. Погледнете мен.

По отношение на писането: пиша почти по същия начин, както съм писал преди петдесет години. Може би малко по-добре, но не много. Защо трябваше да стана на петдесет и една, преди да започна да си плащам наема с парите от книгите си? Тъй де, ако съм прав и стилът ми не се е променил, защо трябваше да чакам толкова дълго? Дали трябваше първо светът да влезе в крачка с мен? А сега, ако вече ме е догонил, къде съм аз? В лоша форма, ето къде. Не мисля обаче, че съм оглупял от късмета, който съм имал в живота. Дали глупакът осъзнава, че е такъв? Аз обаче далеч не съм презадоволен. В мен има нещо, което не мога да контролирам. Не мога да мина с колата по някой мост, без да се замисля за самоубийство.