Чарлс Буковски - Капитанът отиде на обяд и моряците завзеха кораба

Не мога да погледна океана или някое езеро, без да се замисля за самоубийство. Е, не се замислям твърде дълбоко. Но понякога ми минава през главата: САМОУБИЙСТВО. Като присветваща крушка. В мрака. Мисълта, че има път навън, ти помага да останеш вътре. Схващате ли? Иначе можеш да се побъркаш. А това не е забавно, мой човек. И винаги когато съчиня хубаво стихотворение, това е поредната опора, за да продължа. Не знам за другите хора, но когато се наведа да си завържа обувките сутрин, си казвам: "Боже милостиви, и сега какво?" Животът ме ебава, изобщо не се разбираме с него. Налага се да го преглъщам малко по малко, не мога да го погълна целия. Все едно да гълташ кофи с лайна. Изобщо не се изненадвам, че лудниците и затворите са пълни, че улиците са пълни. Обичам да гледам котките си, те ме успокояват. Карат ме да се чувствам добре. Обаче да не сте ме сложили в стая, пълна с хора. Не го правете. Особено на празник. Не, изобщо не го правете.

Чух, че открили първата ми жена мъртва в Индия и никой не искал тялото ѝ. Горката. Имаше травма на врата и не можеше да си върти главата. Иначе беше красавица. Поиска ми развод, и правилно. Не бях достатъчно добър или достатъчно силен, за да я спася.

21:27

Снощи бях на филмова премиера. Червен килим. Фотографски светкавици. Парти. Две партита. Не чух много какво се говореше. Прекалено много хора. Прекалено много жега. На първото парти при бара за мен се лепна някакъв тип с много кръгли, немигащи очи. Не знам с какво се беше нагълтал. Или инжектирал. Не се срещат много такива. С него имаше три доста хубавички мацки и той все повтаряше колко обичали да духат. Мацките се усмихваха и викаха: "О, да!" Така се проточи разговорът. Все в тоя дух. Питах се дали е истина, или нещо ме будалкат. След време ми писна. Оня обаче не ме оставяше и все плямпаше как мацките обичали да духат. Навираше все повече лицето си в моето и не млъкваше. Накрая го хванах за ризата, ама яко, издърпах го така и му викам:

– Слушай, нали няма да ти е приятно, ако един седемдесет и една годишен старец те пребие пред всички тези хора?

После го пуснах. Той отиде от другата страна на бара и мацките се ометоха след него. Проклет да съм, ако разбирам какво стана.

Предполагам, че съм свикнал прекалено много да седя в тясна стаичка и да жонглирам с думите. Виждам достатъчно хора на надбягванията, в супермаркета, на бензиностанцията, по пътищата, в кафенетата и така нататък. Няма как да се избегне. Когато отида на някое събиране обаче, имам чувството, че сам се ритам по задника, дори пиячката да е безплатна. Нещо не ми е наред. Имам достатъчно с какво да се занимавам. Хората ме изтощават. Трябва да се махна, за да се заредя отново. Аз съм най-доброто нещо за себе си, да си седя тук приведен, да пуша поредния фас и да гледам как думите мигат върху екрана. Рядко можеш да срещнеш необикновен или интересен човек. Този факт е повече от дразнещ, той е постоянен шок за мен. Прави ме един проклет мърморко. Всеки може да бъде проклет мърморко и повечето са. Помощ!

Просто трябва да се наспя добре. Но първо, няма нищо свястно за четене. След като прочетеш известно количество свястна литература, вече не остава. Трябва да пишеш сам. Няма вече какво да ме захранва. Но предполагам, че ще се събудя сутринта. Пък ако не се събудя, толкова по-добре. Няма да имам нужда повече от щори, самобръсначки, фишове за залагане, телефонни секретари. И без това по-често търсят жена ми. Камбаните не звънят за мен.

Сън, сън. Спя по корем. Стар навик. Живял съм с твърде много шантави жени. Трябва да пазя интимните си части. Жалко, че оня тип не ме предизвика. Бях в настроение да сритам нечий задник. Това щеше много да ме развесели. Лека нощ.

00:28

Гореща, глупава нощ. Котките се мъчат – имат прекалено много козина – гледат ме, а аз не мога да им помогна. Линда е излязла някъде. Има да върши някакви неща, да говори с някакви хора. Нямам нищо против, но тя обича да си пийва, а трябва да се прибере с колата. Аз не съм добра компания, не съм по приказките. Не обичам да споделям идеи – или душата си. Аз съм като каменен блок. Искам да остана в този блок, необезпокояван. Така е от самото начало. Съпротивлявах се на родителите си, съпротивлявах се в училище, после не пожелах да стана примерен гражданин. Сякаш всичко, което съм, е било от самото начало. Не исках никой да ми се меси. И сега не искам.