Габриел Маркес - Последното плаване на кораба-призрак

Сега ще видят те кой съм аз, каза си с отскоро възмъжалия си глас, години след като бе видял за първи път огромния презокеански кораб без светлини и шумове, който една нощ мина пред селото като голям обезлюден дворец, много по-дълъг от цялото село и много по-висок от камбанарията на църквата му, и продължи да плава в мрак към укрепения против пирати колониален град от другата страна на залива със старото му пристанище за роби и въртящия се фар, чиито унили криле светлина на всеки петнайсет секунди превръщаха селището в лунен катун с фосфоресциращи къщи и улици като вулканични пустини, и макар че тогава беше момче без възмъжал глас, но с позволение от майка си да слуша чак до много късно на брега нощните арфи на вятъра, още помнеше, като да бе пред очите му, как презокеанският кораб изчезваше, щом лъчът на фара минеше по борда му, и отново се появяваше, след като отминеше светлината, тъй че се получаваше един пресеклив кораб, който се движеше, появявайки се и изчезвайки към входа на залива, и търсеше опипом като сомнамбул шамандурите, сочещи прохода към пристанището, докато нещо трябва да беше сбъркало и стрелките му за ориентиране, защото се понесе към подводните скали, блъсна се, разби се на парчета и потъна без звук, макар че от подобно сблъскване с подводните скали би трябвало да се разнесе грохот на железа и взрив на машини, които да смразят от ужас и най-заспалите дракони в праисторическата селва, която почваше от крайните улички на града и свършваше на другия край на света, затова той самият реши, че сигурно му се е присънило, особено на другия ден, когато видя блестящия аквариум на залива, безредицата от цветове по негърските бараки на височината край пристанището, ветроходите на контрабандистите от двете Гвиани, поемащи товара си от невинни папагали с издути от диаманти гушки, той си помисли: сигурно съм заспал, броейки звездите, и ми се е присънил този огромен кораб, и остана тъй убеден, че не го разказа никому, нито си спомни повече видението до същата нощ на следващия март, когато тръгна да търси следи от делфини в морето, но се натъкна на измамливия презокеански кораб, залутан, пресеклив, със същата сбъркана посока като преди, само дето този път той беше тъй сигурен, че е буден, че хукна да разкаже на майка си, и после тя цели три седмици се вайка обезнадеждена, защото си взел да скиташ като развейпрах, и тъй като тия дни трябваше да иде в града да си търси нещо удобно за сядане, дето да мисли за умрелия си съпруг, защото на нейния стол-люлка се бяха изхабили дъгите за единадесет години вдовство, тя използва случая и помоли лодкаря да свърне покрай подводните скали, та да може синът й да види това, което всъщност трябва да е видял във витрината на морето — как в набъбналите пролети се любят калканите, розовите барбуни и сините корвини, гмуркащи се в най-ласкавите води от всички, които съществуват, та чак изправените коси на удавниците от някое колониално корабокрушение, но ни следа, ни нищо от потопил се презокеански кораб, въпреки това той така се заинати, че майка му обеща да го съпроводи в бденето му следващия март, без да знае, разбира се, че единственото сигурно в бъдещето й беше едно кресло от времето на Френсиз Дрейк, което купи на един турски търг и в което седна да си почине същата нощ, въздишайки, бедни мой Олофернес, да можеше да видиш колко хубаво се мисли за теб на тази кадифена тапицерия с тези брокати на кралска катафалка, но колкото повече възкресяваше в паметта си умрелия съпруг, толкова повече бълбукаше и ставаше на шоколад кръвта в сърцето й, сякаш не седеше, ами тичаше, пронизвана от тръпки, и с дишане, лъхащо на земя, и когато на разсъмване той се върна, намери я мъртва в креслото, още топла, но вече полуразложена като ухапаните от змия, същото, което се случи после с четири други госпожи, преди да хвърлят креслото-убиец много далече в морето, дето няма да причинява зло никому, защото толкова беше употребявано през вековете, че му се беше изхабила способността да дарява отмора, тъй че той трябваше да свикне с несретното всекидневие на сирак, сочен от всички като сина на вдовицата, докарала в селото трона на нещастието, и преживяваше не толкова от хорската милостиня, колкото от рибата, която крадеше от гемиите, а през това време гласът му взе да надебелява и той вече не си спомняше миналогодишните си видения чак, о, до другата нощ на март,