Габриел Маркес: Необикновената вечер на Балтасар

Клетката беше готова. По силата на навика Балтасар я закачи на стряхата и докато успее да се наобядва, навсякъде вече говореха, че тази била най-красивата клетка в света. Толкова хора дойдоха да я видят, че пред къщата се струпа голяма тълпа и Балтасар трябваше да я откачи и да затвори дърводелницата.

— Трябва да се избръснеш — каза жена му Урсула. — Приличаш на маймуна.

— Не е хубаво да се бръсне човек веднага след ядене — рече Балтасар.

Брадата му не беше бръсната от две седмици. Косата му беше къса, твърда и права като магарешка грива, а общото му изражение беше като на изплашено момче. Но това изражение беше лъжливо. През февруари навърши тридесет години, с Урсула живееха заедно четири години, без да се женят и без да раждат деца, и животът му беше дал много поводи да бъде нащрек, но нито един за да бъде уплашен. Той дори не знаеше, че според някои хора клетката, която току-що беше довършил, беше най-красивата клетка в света. Свикнал беше да прави клетки още от дете и за него последната беше просто по-трудна от другите.

— Тогава почини си малко — каза жена му. — С тази брада не можеш пред никого да се вестиш.

Докато си почиваше, на няколко пъти му се наложи да става от хамака, за да показва на съседите клетката. Дотогава Урсула не й беше обърнала внимание. Тя беше недоволна, защото мъжът й занемари дърводелската си работа, за да се посвети изцяло на клетката, и цели две седмици спа неспокойно — въртя се насън и говори разни глупости, — а за бръснене дори не помисляше. Но пред завършената клетка недоволството й се стопи. Когато Балтасар се събуди от следобедния сън, Урсула му беше изгладила панталоните и една риза, беше ги метнала на един стол до клетката, която премести на масата в столовата, и мълчаливо я разглеждаше.

— Колко ще вземеш? — попита го тя.

— Не знам — отвърна Балтасар. — Ще поискам трийсет песо, че да ми дадат двайсет.

— Поискай петдесет — каза му Урсула. — Колко нощи не си спал през тези петнайсет дни! Освен това, доста голяма е. Струва ми се, че по-голяма клетка не съм виждала в живота си.

Балтасар се залови да се избръсне.

— Ти мислиш ли, че ще ми дадат петдесет песо?

— Нищо не са за дон Чепе Монтиел, а клетката си ги заслужава — каза Урсула. — Би трябвало шейсет да поискаш.

Къщата изнемогваше в задушената от жега полусянка. Беше началото на април и от свирнята на щурците горещината сякаш ставаше още по-непоносима. След като се облече, Балтасар отвори вратата към двора, за да се проветри къщата, и тумба деца влязоха в столовата.

Вестта се беше разнесла. Доктор Октавио Хиралдо — един доволен от живота, но изморен от професията си стар лекар — си мислеше за клетката на Балтасар, докато обядваха двамата с неговата саката съпруга. На вътрешната тераса, където слагаха масата през горещите дни, имаше много саксии с цветя и две клетки с канарчета. Жена му обичаше птичките, и то толкова много ги обичаше, че мразеше котките, защото бяха способни да ги изядат. Мислейки за нея, доктор Хиралдо отиде следобед да обиколи един болен и на връщане мина покрай къщата на Балтасар да види клетката.

В столовата имаше много хора. Клетката беше сложена на масата, за да я виждат всички, и огромното кубе от тел на три етажа отвътре, с проходи и специални отделения за хранене и за спане, с трапеци в предназначеното за игра на птиците пространство, изглеждаше като миниатюрен модел на гигантска фабрика за лед. Лекарят внимателно я разгледа, без да я докосне, и си каза, че тази клетка наистина надхвърля всякакви очаквания и че е много по-красива от всички клетки, за които би могла да мечтае жена му.

— Това е дръзновение на фантазията — каза той. Потърси с очи Балтасар сред присъствуващите и добави, гледайки го бащински: — Ти би могъл да станеш забележителен архитект!

Балтасар се изчерви.

— Благодаря — каза той.

— Наистина! — потвърди лекарят. Беше пълен човек, гладък и пухкав като жена, която е била красива на младини, и имаше изящни ръце. Гласът му напомняше гласа на свещеник, когато говори на латински. — Дори не е нужно да слагаш птички в нея — каза той, като завъртя клетката пред очите на хората, сякаш я продаваше. — Стига да я закачиш между дърветата и тя сама ще запее. — Сложи я пак на масата, помисли малко, гледайки я, и рече — Е, хубаво тогава, аз я вземам.

— Тя е продадена — каза Урсула.

— За сина на дон Чепе Монтиел я направих — обясни Балтасар. — Специално ми я поръча.