Габриел Гарсия Маркес
Най-красивият удавник на света
Първите деца, които забелязаха, че по морето към тях плува някаква тъмна и тайнствена грамада, си представиха, че това е неприятелски кораб. После видяха, че няма нито флагове, нито мачти, и помислиха, че е кит. Но когато заседна до брега, те махнаха от него гъсталаците водорасли, парчета медузи, риби, останки от корабокрушения, които влачеше на себе си, и едва тогава разбраха, че това е удавник.
Играха си с него целия следобед — ту го погребваха в пясъка, ту го изравяха, — докато някой ги видя случайно и вдигна тревога в селото. Мъжете, които го пренесоха до най-близката къща, усетиха, че тежи много повече от всички други познати им мъртъвци, почти колкото цял кон, и си рекоха, че може би прекалено дълго се е носил по течението и водата е проникнала в костите му. Когато го простряха на земята, видяха, че е много по-едър от всички мъже, защото едва се побираше в къщата, но си помислиха, че някои удавници може би по природа са си такива — продължават да растат и след смъртта. Миришеше на море и само очертанията му позволяваха да се предположи, че това е труп на човешко същество, защото кожата му беше покрита с кора от мидички и тиня.
Не стана нужда да му мият лицето, за да се убедят, че мъртвецът е чужд. В селото имаше само двайсетина дъсчени къщи с каменисти дворчета без цветя, скупчени в самия връх на един пустинен нос. Сушата беше толкова оскъдна, че майките все живееха със страха вятърът да не отнесе децата, а редките мъртъвци, които ги напускаха с годините, трябваше да ги хвърлят от скалите. Но морето беше кротко и щедро и всичките мъже се побираха в седем лодки. Затуй, когато намериха удавника, достатъчно беше да се огледат едни други, за да се уверят, че всички са налице.
Тази вечер не излязоха на риболов. Докато мъжете проверяваха дали не липсва някой от съседните села, жените останаха да се погрижат за удавника. С тръстика го очистиха от калта, оскубаха водораслите, които се бяха вплели в косата му, а с желязно стъргало за чистене на риба остъргаха мидичките. Докато вършеха това, забелязаха, че водораслите по него са от далечни океани и големи дълбочини, а дрехите му са на парцали, сякаш е плувал през лабиринт от корали. Направи им впечатление също, че носи смъртта си горделиво, защото нямаше самотния израз на другите морски удавници, нито пък отвратителния и жалък вид на удавниците в реките. Но едва когато го изчистиха напълно, разбраха какъв мъжага е бил и дъхът им секна. Не само че беше най-високият, най-силният, най-мъжественият и най-хубаво сложеният мъж, когото бяха виждали, но и въпреки че го виждаха с очите си, пак не можеше да се побере във въображението им.
Не намериха в селото достатъчно голям креват да го сложат да легне, нито достатъчно здрава маса, да поседят край него, да го оплачат. Не се побра в празничните панталони дори на най-високите мъже, в неделните ризи дори на най-плещестите, в обувките дори на най-дългокраките. Тогава жените, възхитени от размерите и хубостта му, решиха да му ушият панталони от едно голямо парче корабно платно и риза от някоя булчинска рокля, че да може човекът достойно да продължи смъртта си. Докато шиеха, насядали в кръг, и между един бод и друг все поглеждаха трупа, стори им се, че вятърът никога не е духал толкова силно и Карибско море никога не е било толкова неспокойно, както тази нощ, и предположиха, че тази промяна има нещо общо с мъртвия. Представяха си, че ако този прекрасен мъж живееше в тяхното село, неговата къща щеше да е с най-широките врати, с най-високия таван и с най-твърдия под, а рамката на кревата му щеше да е скована от най-дебелите дъските железни болтове, и жена му щеше да е най-щастливата. И такава власт щеше да има, мислеха си те, че щеше да вади рибите от морето само като ги извика по име, и с такъв мерак щеше да върши всичко, че извори щяха да бликнат изпод ръцете му дори от най-сухите камъни и цветя щяха да поникнат на скалите. Скришом го сравниха със своите мъже и си помислиха, че те за цял живот не могат да направят онуй, което е способен да направи той за една нощ, и накрая ги зарязаха мислено като най-кльощавите и жалки мъже на земята. Тъкмо се лутаха из лабиринтите на въображението си, когато най-старата от жените — която заради старостта си гледаше удавника повече със състрадание, отколкото със страст — въздъхна и рече:
— Както го гледам, Естебан се казва.
Истина беше. За повечето от жените беше достатъчно да го погледнат още веднъж, за да се убедят, че не може да се казва другояче.
Читать дальше