Габриел Маркес - Дванайсет странстващи разказа

Дванайсетте разказа в тази книга написах през последните осемнайсет години. Преди да придобият сегашния си вид, пет от тях бяха журналистически бележки и сценарии за филми, а един беше телевизионен сериал. Друг разказах преди петнайсет години в едно интервю, приятелят ми го записа, после го публикува, а аз преработих отново неговата версия. Това бе изключително творческо изживяване, което заслужава да бъде обяснено дори само за децата, които искат да станат писатели, когато пораснат, за да разберат отсега колко неутолим и изгарящ е писателският порок.

Идеята ми хрумна в началото на седемдесетте години от един пророчески сън, след като бях живял пет години в Барселона. Сънувах, че присъствам на собственото си погребение — прав, сред група приятели, облечени в официални траурни дрехи, но обзети от празнично настроение. Всички изглеждахме щастливи, че сме заедно, и най-вече аз от прекрасната възможност, която смъртта ми предоставяше, да се събера с моите приятели от Латинска Америка — най-старите и най-близките приятели, които не бях виждал отдавна. В края на церемонията, когато започнаха да се разотиват, и аз понечих да си тръгна, но един от тях хладно и недвусмислено ми даде да разбера, че за мен празникът бе приключил. „Само ти не можеш да си идеш“ — рече ми той. Едва тогава разбрах, че да умреш означава никога повече да не бъдеш с приятелите си.

Не знам защо изтълкувах този показателен сън като осъзнаване на собствената ми личност и реших, че това е добро начало да опиша необикновените преживявания на латиноамериканците в Европа. Това откритие ме вдъхнови, защото наскоро бях завършил „Есента на патриарха“ — най-трудното ми и рисковано начинание — и не знаех с какво да се захвана.

В продължение на две години записвах темите, които ми хрумваха, без да съм решил какво да правя с тях. Вкъщи нямах бележник и вечерта, в която взех решението да започна, децата ми дадоха една тетрадка. Носеха я в ученическите си раници по време на честите ни пътувания от страх да не се изгуби. Събрах шейсет и четири теми, така подробно развити, че оставаше само да ги напиша.

В Мексико, след едно мое завръщане от Барселона през 1974 г., разбрах, че тази книга не трябва да бъде роман, както смятах отначало, а да остане сборник от къси разкази, основани на публицистични материали, но освободени от убийствената си условност с хитрините на поезията. Дотогава бях написал три книги с разкази и никоя от тях не беше замислена, нито решена като едно цяло, а всеки разказ бе независим и самостоятелен. Така че шейсет и четирите сюжета обещаваха да се превърнат в привлекателно приключение, ако успеех да ги напиша в една обща рамка, с вътрешно единство на тона и стила, което би ги направило неразделни в съзнанието на читателя.

Първите два — „Следата от кръвта ти по снега“ и „Щастливото лято на госпожа Форбес“ — написах през 1976 г. и веднага ги публикувах в литературни приложения в различни страни. Не си дадох почивка нито ден, но по средата на третия разказ, който, естествено, беше този за моето погребение, почувствах, че се уморявам повече, отколкото ако пиша роман. Същото се случи и с четвъртия, до такава степен, че нямах желание да ги завърша. Сега знам защо — усилието да напишеш разказ е толкова голямо, колкото да започнеш роман. Още в началото на романа трябва да се определи всичко — структурата, тонът, стилът, ритъмът, обемът, а понякога дори характерът на някои от героите. Останалото е само удоволствието да пишеш, най-съкровеното и най-самотното удоволствие, което човек може да си представи. И ако писателят не поправя книгата, докато е жив, то е, защото да я завършиш се изисква същата стръв, която е необходима да я започнеш.

Разказът, напротив, има начало и край — той или става, или не. А ако не стане, както чуждият, така и собственият ми опит учат, че в повечето случаи е по-добре да го захванеш отново по друг начин или да го хвърлиш в кошчето. Не си спомням кой го бе обобщил в едно утешително изречение: „Истинският писател се познава по това, което хвърля, а не по това, което публикува.“ Истина е, че не скъсах черновите и бележките си, но сторих нещо по-лошо — осъдих ги на забрава.

Помня, че до 1978 г. тетрадката стоеше на писалището ми в Мексико като корабокрушенец сред буря от хартия. Един ден търсех нещо друго и се сетих, че отдавна не бях я виждал. Не обърнах внимание. Когато се убедих, че наистина не е на бюрото, внезапно ме обзе паника. Вкъщи не остана непретърсено кътче. Разместихме мебелите, разровихме библиотеката, за да сме сигурни, че не е паднала зад книгите, и подложихме прислугата и приятелите си на непростимо жестоки разпити. Нямаше и следа. Единственото възможно (или правдоподобно?) обяснение бе, че в някой от честите ми пристъпи на унищожаване на хартия тетрадката е била запратена в кошчето за боклук.