Габриел Маркес - Дванайсет странстващи разказа

— Морските деликатеси са ми забранени, но ще хапна с голямо удоволствие — съгласи се той. — Кажете кога.

— Свободният ми ден е четвъртък — предложи Омеро.

— Чудесно — отвърна президентът. — В четвъртък, в седем вечерта у вас. Ще ми бъде приятно.

— Ще мина да ви взема — каза Омеро. — Хотел „Дам“, улица Ендюстри 14. Зад гарата. Така ли е?

— Точно така — каза президентът и се надигна, по-очарователен от всякога. — Както виждам, знаете дори номера на обувките ми.

— Разбира се, господине — каза Омеро развеселен. — Четирийсет и първи.

Омеро Рей премълча пред президента, но после продължи да разказва години наред на всеки, който пожелаеше, че първоначалният му замисъл не бе толкова невинен. Както много шофьори на линейки, и той имаше уговорка с погребални бюра и застрахователни агенции за търговия с клиенти в самата болница, особено сред по-бедните чужденци. Печалбите бяха дребни, а трябваше да се делят и с други служители, които предаваха от ухо на ухо секретната информация за тежко болните. Но все пак беше истинско облекчение за един изгнаник без бъдеще, който едва издържаше жена и две деца със смешната си заплата.

Ласара Давис, жена му, бе по-практична. Беше фина мулатка от Сан Хуан, Пуерто Рико, дребна и добре сложена, с кожа като изстинал карамел и очи на храбро животно, които много подхождаха на нрава й. Бяха се запознали на благотворителните тържества в болницата, където работеше като санитарка, след като неин съотечественик рентиер, при когото беше детегледачка, я изостави в Женева. Ожениха се с католически ритуал, въпреки че тя беше принцеса от племето йоруба, и заживяха в апартамент с хол и две спални на осмия етаж в една сграда без асансьор, населена с африкански емигранти. Имаха момиченце на девет години, Барбара, и момченце на седем, Ласаро, с леки признаци на забавено развитие.

Ласара Давис беше интелигентна, с проклет характер, но с нежна душа. Смяташе се за истински Телец и вярваше сляпо в астралните си дарби. Въпреки това никога не успя да изпълни мечтата си да печели от хороскопи на богаташи. Тъкмо обратното, от време на време носеше вкъщи пари, понякога значителни суми, като готвеше вечери за богати дами, които се хвалеха и уверяваха гостите си, че възбуждащите антилски гозби са тяхно дело. От друга страна, Омеро беше изключително скромен и не можеше да постигне повече от малкото, което правеше, но Ласара не си представяше живота без него заради доброто му сърце и калибъра на оръжието. Разбираха се добре, но годините се нижеха все по-тежки, а децата растяха. По времето, когато се появи президентът, вече бяха наченали петгодишните си спестявания. И когато Омеро го откри сред болните, пребиваващи инкогнито, фантазията му се развинти.

Не знаеха какво да му поискат, нито с какво право. В първия момент помислиха да спазарят цялото погребение заедно с балсамирането на тялото и връщането му в родината. Но постепенно започнаха да разбират, че смъртта не е така неизбежна, както в началото. В деня на обяда съмнението вече ги бе обхванало.

В действителност Омеро не беше никакъв ръководител на студентските бригади, нито нещо подобно, и единствения път, когато участва в предизборната кампания, бе моментът от снимката, която по чудо намериха сред многото документи в гардероба. Но ентусиазмът му беше истински. Не бе лъжа също, че се наложи да избяга от страната поради участието в уличната съпротива срещу военния преврат, макар че единствената причина да остане в Женева толкова години бе бедният му дух. Затова една лъжа в повече не можеше да бъде пречка да спечели благоразположението на президента.

Първото учудване дойде, след като двамата разбраха, че знатният изгнаник живее в четвъртокласен хотел в тъжния квартал Грог, сред азиатски емигранти и нощни пеперуди и се храни в ресторантчета за бедняци, когато Женева беше пълна с резиденции, достойни за изпаднали в немилост политици. Омеро го бе наблюдавал да прави ден след ден едно и също. Беше го следил с поглед, понякога дори неразумно отблизо, в нощните му разходки между мрачните зидове и гроздовете жълти камбанки в старата част на града. Беше го наблюдавал да стои с часове с отнесен поглед пред статуята на Калвино. Беше го следвал крачка по крачка по каменните стълби към хълма на Бур льо Фур, задавен от силния аромат на жасмин, където той наблюдаваше бавния летен залез. Една нощ го видя под първия дъжд, без палто и чадър, да чака на опашка заедно със студентите за концерт на Рубинщайн. „Чудя се как ли не е пипнал някоя пневмония“ — сподели след това с жена си. Предната събота, когато времето започна да се променя, го беше видял да си купува есенно палто с яка от фалшив визон, но не в бляскавите магазини на улица Рон, където пазаруваха непотомствените емири, а на битпазара.