Габриел Маркес - Дванайсет странстващи разказа

Габриел Гарсия Маркес

Картахена де Индиас, април 1992

Седеше на дървена пейка под жълтите листа в пустия парк, с ръце върху сребърната дръжка на бастуна, наблюдаваше прашните лебеди и мислеше за смъртта. Когато дойде за пръв път в Женева, езерото бе спокойно и прозрачно, доверчиви чайки се приближаваха да кълват от ръцете и леки жени се разхождаха като призраци в шест вечерта с рокли на волани от органдин и копринени чадърчета. Сега, докъдето стигаше погледът, се виждаше само една жена — цветарката на голия кей. Трудно му бе да повярва, че времето може да причини такава разруха не само в живота му, а и в света.

Беше само един непознат повече в този град на знаменити непознати. Носеше тъмносин костюм на бели райета, брокатена жилетка и твърда шапка като пенсиониран висш служител. Имаше горди мускетарски мустаци, синкавобяла буйна коса с романтични къдри, весели очи и ръце на арфист, с халка на лявата, защото бе вдовец. Само повехналата кожа издаваше лошото му здраве. Въпреки своите седемдесет и три години изглеждаше елегантен както винаги. Но тази сутрин се чувстваше далеч от всякаква суета. Годините на слава и власт бяха отминали безвъзвратно, оставаха само тези до смъртта.

Беше се върнал в Женева след две световни войни да търси окончателен отговор за една болка, която лекарите от Мартиника не можеха да определят. Смяташе да свърши най-много за петнайсет дни, но вече шест седмици се редяха изтощителни прегледи с несигурни резултати и краят не се виждаше. Търсеха болката в черния дроб, в бъбреците, в панкреаса, в простата, където най-малко беше. До онзи неканен четвъртък, когато в девет сутринта най-невзрачният лекар сред многото, които го бяха преглеждали, го покани в неврологичния кабинет.

Помещението приличаше на монашеска килия, лекарят беше дребен и мрачен, с гипсиран палец на дясната ръка. Загаси лампата и на екрана се появи осветената рентгенова снимка на гръбначен стълб, но той не го възприе като негов, докато неврологът не посочи съединението между два прешлена под кръста.

— Вашата болка е тук — заяви.

За него не беше толкова просто. Болката бе неясна, изплъзваше се, понякога му се струваше, че е вдясно под ребрата, друг път слизаше ниско в корема, а често изненадващо го пробождаше в слабините. Лекарят го изслуша много внимателно, без да отмества показалката от екрана. „Затова толкова дълго вървяхме по грешен път — каза той. — Но сега знаем, че е тук.“ После докосна с пръст слепоочието си и допълни:

— Макар че всъщност, господин президент, всяка болка е тук.

Клиничният му стил беше толкова драматичен, че последното изречение прозвуча като благоволение: президентът трябваше да се подложи на рискована, но неизбежна операция. Той попита за степента на риска и старият лекар започна да се колебае.

— Не можем да кажем със сигурност — отговори.

Доскоро, уточни той, рисковете от фатално развитие били големи, възможни били парализи в различна степен. Но с напредъка на медицината през двете войни тези страхове останали в миналото.

— Идете си спокойно — завърши той. — Уредете нещата си и се обадете. Но помнете, че колкото по-скоро, толкова по-добре.

Сутринта не беше подходяща за преглъщане на лошата вест, още по-малко на открито. Бе излязъл много рано от хотела, без връхна дреха, защото слънцето блестеше зад прозореца, и бе броил крачките от болницата на Шмен дю Бо Солей до убежището на прелюбодейците в Английския парк. Седеше там повече от час, замислен за смъртта, когато есента дойде. Езерото се развълнува като гневен океан, а буйният вятър изплаши чайките и отнесе последните листа. Президентът стана и вместо да си купи от цветарката, откъсна една маргаритка от обществените лехи и си я закачи на ревера. Цветарката го сепна.

— Това не са божии цветя, господине — каза тя разочарована. — На кметството са.

Не й обърна внимание. Отдалечи се с широки леки крачки, хванал бастуна през средата, и от време на време го въртеше с кокетно изящество. На моста Мон Блан трескаво прибираха знамената на Конфедерацията, полудели от бесния вятър, а величественият фонтан, увенчан с пяна, спря изведнъж. Президентът не позна обичайното си кафене на кея, защото бяха прибрали зеления сенник над прозорците и терасите, потънали в цветя, бяха затворени. В салона лампите светеха посред бял ден, а струнният квартет свиреше прозорливия Моцарт. Президентът взе вестник от запазената за клиенти купчинка на бара, постави шапката и бастуна на закачалката, седна на най-отдалечената маса, сложи си очилата със златни рамки и чак тогава забеляза, че есента е настъпила. Започна да чете от страницата с международните новини, съвсем рядко намираше по нещо за двете Америки и продължи да отгръща отзад напред, докато келнерката му донесе всекидневната бутилка с евианска вода. Преди повече от трийсет години по предписание на лекарите се бе отказал от навика да пие кафе. Но се бе зарекъл: „Ако някога наистина почувствам края си близо, пак ще пия.“ Може би часът бе ударил.