Габриел Маркес - Дванайсет странстващи разказа

— Донесете ми едно кафе — поръча на съвършен френски. И добави, без да отстрани двусмислицата: — По италиански, да вдигне и мъртвец.

Изпи го без захар, на бавни глътки, а после обърна чашката върху чинийката, за да може стеклата се утайка да очертае съдбата му след толкова изминали години. Отдавна забравеният вкус го отвлече за момент от лошите мисли. Като част от същата магия само миг по-късно усети, че някой го наблюдава. Обърна страницата с привичен жест, погледна над очилата и блед небръснат мъж със спортна шапка и с яке от лицева агнешка кожа веднага отмести поглед, за да не срещне неговия.

Познаваше това лице. Бяха се срещали няколко пъти във фоайето на болницата, веднъж, докато съзерцаваше лебедите, го бе видял да кара велосипед по Променад дю Лак, но нито веднъж не се бе почувствал разпознат. Допусна, че може да е една от многото изгнанически мании за преследване.

Дочете вестника, без да бърза, понесен от вълните на разкошните чели на Брамс, докато болката стана по-силна от упоението на музиката. Погледна златното часовниче, което висеше на верижка в джоба на жилетката, и изпи двете обедни успокояващи таблетки с последната глътка евианска вода. Преди да махне очилата, се взря в съдбата си на дъното на чашата и усети ледена тръпка: там стоеше несигурността. Плати, остави нищожен бакшиш, взе бастуна и шапката от закачалката и излезе на улицата, без да обърне внимание на човека, който го наблюдаваше. Отдалечи се с тържествена походка покрай саксиите с разкъсани от вятъра цветя и си въобрази, че внушението е изчезнало. Изведнъж чу стъпки зад гърба си, стигна до ъгъла и се извърна. Мъжът след него спря рязко да не се сблъскат и се втренчи стреснато, на две педи от лицето му.

— Господин президент — промълви.

— Кажете на тези, които ви плащат, да не си правят илюзии — каза президентът, без да губи усмивката си и чара на гласа. — Здравето ми е превъзходно.

— Никой не го знае по-добре от мен — отговори човекът, смутен от цялото достойнство, което се изсипа върху него. — Работя в болницата.

Произношението, ритъмът на говора и дори стеснителността бяха на истински карибец.

— Само не казвайте, че сте лекар — отряза го президентът.

— Това оставаше, господине — възропта мъжът. Карам линейка.

— Съжалявам — извини се президентът, осъзнавайки грешката си. — Работата ви е тежка.

— Не колкото вашата, господине.

Той го заразглежда, подпрян с две ръце на бастуна, и попита с искрен интерес:

— Откъде сте?

— От Карибието.

— Разбрах вече — каза президентът. — Но от коя страна?

— От която и вие, господине — отвърна човекът и му протегна ръка. — Казвам се Омеро Рей.

Президентът го прекъсна изненадан, без да пуска ръката му.

— По дяволите! — възкликна. — Какво хубаво име!

Омеро се отпусна.

— Има и още — каза той. — Омеро Рей де ла Каса.

Режещ зимен повей ги изненада насред улицата. Президентът се смръзна до кости и разбра, че не би могъл да извърви без палто двете преки до бедняшката кръчмица, където обикновено се хранеше.

— Обядвахте ли вече? — попита той Омеро.

— Никога не обядвам. Ям веднъж на ден, вкъщи.

— Направете изключение за днес — помоли президентът с толкова чар, че кожата настръхваше. — Каня ви на обяд.

Хвана го под ръка и го заведе в отсрещния ресторант с име, написано със златни букви върху брезентовия навес: Le Boeuf Couronné 1 1 Коронованият вол (фр.). — Б.пр. . Вътре беше тясно, задушно и не се виждаше свободно място. Омеро Рей се учуди, че никой не разпознава президента, и прекоси салона да потърси помощ.

— Това действащ президент ли е? — попита собственикът.

— Не — каза Омеро. — Свален.

Собственикът се усмихна с разбиране.

— За такива винаги пазя специална маса.

Заведе ги към дъното на салона, където можеха да си говорят до насита. Президентът благодари.

— Не всеки признава като вас достойнството на изгнанието — каза.

Специалитетът на заведението бяха биволски ребра на жар. Президентът и гостът му се огледаха и видяха по съседните маси огромните парчета печено месо с крехка сланинка по края. „Това е превъзходно месо — промърмори президентът. — Но ми го забраняват.“ Погледна закачливо Омеро и смени тона.

— Всъщност всичко ми е забранено.

— И кафето ви е забранено — отвърна Омеро, — а го пиете.

— Видяхте ли? — възкликна президентът. — Но това, днешното, беше изключение в един необикновен ден.

Изключението този ден не беше само кафето. Поръча си също порция ребра на жар и салата от пресни зеленчуци без други подправки освен струйка зехтин. Гостът му поиска същото, придружено от половин гарафа червено вино.