Габриел Маркес - Дванайсет странстващи разказа

Докато чакаха месото, Омеро извади от джоба на сакото си портфейл без пари, но издут от документи, и показа на президента една избеляла снимка. Той се видя по риза, по-слаб, с много черна коса и мустаци, сред орляк младежи, застанали един над друг да се виждат по-добре. Веднага позна мястото, различи белезите на онази омразна предизборна кампания, спомни си неприятната дата. „Колко жестоко! — промълви той. — Винаги съм казвал, че човек остарява по-бързо на фотографиите, отколкото в живота.“ И върна снимката с жест на театрален финал.

— Спомням си много добре — започна той. — Беше преди хиляда години в Сан Кристобал де лас Касае.

— Това е моето село — вметна Омеро и посочи групата. — А този съм аз.

Президентът го позна.

— Били сте много млад!

— Почти — каза Омеро. — Бях до вас през цялата кампания на юг, ръководех студентските бригади.

Президентът изпревари упрека.

— Аз, разбира се, никога не съм ви обръщал внимание.

— Напротив, държахте се много мило с нас — каза Омеро. — Но бяхме толкова много, че е невъзможно да си спомните всички.

— А после?

— Кой знае по-добре от вас? — каза Омеро. — След военния преврат е цяло чудо, че двамата сме тук, готови да изядем половин вол. Малцина имаха такава съдба.

Донесоха блюдата. Президентът си сложи салфетката на врата като детски лигавник и не пропусна мълчаливото учудване на госта. „Ако не правя така, бих унищожавал по една вратовръзка на всяко ядене“ — обясни той. Преди да започне, опита месото на вкус, кимна одобрително и се върна към темата.

— Не мога да си обясня — каза той — защо не ми се обадихте още в началото, вместо да ме следите като хрътка.

Омеро му разказа, че го познал в момента, когато го видял да влиза в болницата през вратата за много специални случаи. Било лято, носел костюм от бял антилски лен, обувки в бяло и черно, маргаритка на ревера и бил с разкошна коса, разрошена от вятъра. Омеро разузнал, че е сам в Женева, без ничия помощ и знае наизуст града, където завършил право. По негова молба ръководството на болницата взело вътрешно решение да осигури пълното му инкогнито. Същата нощ Омеро и жена му решили да установят връзка с него. Следил го пет седмици да намери удобен случай и дори нямало да го поздрави, ако той сам не му се изпречил.

— Радвам се, че сте го направили — каза президентът, — макар че, честно казано, самотата не ми тежи.

— Не е справедливо.

— Защо? — искрено се учуди президентът. — Най-голямата победа в живота ми е била да ги накарам да ме забравят.

— Спомням си за вас повече, отколкото си представяте — каза Омеро, без да крие вълнението си. — Толкова се радвам да ви видя такъв здрав и млад.

— Но всичко показва, че ще умра много скоро — отвърна президентът без драматизъм.

— Има много голяма вероятност всичко да мине добре — увери го Омеро.

Президентът подскочи от учудване, но запази чувство за хумор.

— А, по дяволите! — възкликна той. — Значи в красивата Швейцария са отменили лекарската тайна?

— В никоя болница в света няма тайни за шофьора на линейката — възрази Омеро.

— Но аз научих всичко едва преди два часа, и то от устата на единствения човек, който трябваше да го знае.

— Във всеки случай не бихте умрели напразно — каза Омеро. — Ще ви сложат на най-подходящото място като велик пример за достойнство.

Президентът изигра комично учудване.

— Благодаря, че ме предупредихте.

Ядеше така, както правеше всичко — бавно и много изтънчено. Гледаше Омеро право в очите, а той имаше чувството, че чете мислите му. След дълъг носталгичен разговор за миналото президентът се усмихна лукаво.

— Бях решил да не се безпокоя за трупа си — каза той, — но сега виждам, че трябва да приложа нещо сигурно като в полицейските разкази, да не го намери никой.

— Няма смисъл — на свой ред се пошегува Омеро. — В болницата всяко чудо е за един час.

Свършиха с кафето, президентът погледна дъното на чашката си и отново се ужаси: същото послание. Изражението му не се промени. Плати сметката в брой, но първо няколко пъти провери сумата, няколко пъти много внимателно преброи парите и остави бакшиш, на който келнерът само изръмжа.

— За мен беше удоволствие — завърши той на сбогуване с Омеро. — Нямам дата за операцията, а и не съм решил още дали да се съглася. Но ако всичко свърши добре, ще се видим пак.

— А защо не преди това? — каза Омеро. — Жена ми Ласара е готвачка на богаташи. Никой не прави по-добре от нея ориз със скариди и искаме да го опитате у нас някоя близка вечер.