Габриел Маркес - Дванайсет странстващи разказа

— Тогава няма никакъв смисъл! — възкликна Ласара, когато Омеро й разказа случилото се. — Той е един отвратителен скъперник, способен да се остави общинските власти да го погребат в общ гроб. Никога няма да измъкнем нищо от него.

— А може наистина да е беден след толкова години без работа — оправда го Омеро.

— О, нещастнико, едно е да си Риби с асцендент Риби, а съвсем друго е да си страхливец — каза Ласара. — Всички знаят, че офейка със златото на правителството и че е най-богатият емигрант на Мартиника.

Омеро, десет години по-възрастен от нея, бе израснал под силното впечатление на факта, че докато е учил в Женева, президентът е бил и строителен работник. За разлика от него Ласара беше расла сред скандалите на неприятелската преса, преувеличавани в дома на неприятели, където от дете работеше като бавачка. Затова вечерта, когато Омеро се върна без дъх, превъзбуден, че е обядвал с президента, тя не прие като достатъчен аргумент факта, че го е поканил в скъп ресторант. Ядоса се, че Омеро не му е поискал нищо от нещата, за които си бяха мечтали — от стипендии за децата до по-добра работа в болницата. Сякаш се потвърдиха съмненията й, че е решил да хвърлят трупа му на ястребите, вместо да даде франковете си за достойно погребение и за едно славно последно пътуване до родината. Но чашата преля от новината, запазена от Омеро за накрая — че беше поканил президента в четвъртък вечерта на ориз със скариди.

— Само това липсва — разкрещя се Ласара, — да умре тук, отровен от скариди в консерва, и да го погребваме със спестяванията на децата.

Но съпружеската й преданост накрая надделя. Поиска на заем от една съседка три прибора от алпака и кристална салатиера, от друга — електрическа кафеварка, от трета — бродирана покривка и китайски сервиз за кафе. Смени старите завеси с нови, които слагаше само в празник, и махна калъфите на мебелите. Един цял ден търка подовете, бърса прах и размества, докато постигна точно обратното на онова, което най-много би трогнало госта — достойната бедност.

В четвъртък вечерта, след като си отдъхна от стълбите на осемте етажа, президентът се появи на вратата в новото си старо палто и с демодираната си мека шапка. Носеше само една роза за Ласара. Мъжествената му хубост и благородническите обноски й направиха впечатление, но извън тях го видя такъв, какъвто очакваше — фалшив и алчен. Стори й се дързък, защото беше готвила на отворени прозорци, за да не се вмирише къщата на скариди, а първото, което той направи, щом влезе, беше да поеме въздух с пълни гърди като във внезапен екстаз и да възкликне със затворени очи и с разперени ръце: „Ах, ухае на нашето море!“ Реши, че е много стиснат, щом й беше донесъл само една роза, навярно открадната от градската градина. Видя й се безцеремонен поради пренебрежението, с което погледна изрезките от вестници, разказващи за президентската му слава, и флагчетата от кампанията, които Омеро беше заковал с такова благоговение на стената в хола. Намери го за коравосърдечен, защото дори не поздрави Барбара и Ласаро, които собственоръчно му бяха приготвили подаръци, а по време на вечерята спомена две неща, които не можел да понася: кучетата и децата. Намрази го. Въпреки това карибското й гостоприемство надделя над предразсъдъците. Беше облякла празнична роба на африканска жрица с присъщите й за ритуала гердани и гривни. През цялата вечер не направи нито един излишен жест, нито пророни дума не на място. Държа се повече от безукорно, съвършено.

В действителност оризът със скариди не беше сред гордостите на кухнята й, но вложи огромно желание и резултатът бе изненадващ. Президентът си сипа два пъти, като не пестеше похвалите. Очароваха го резените пържени банани и салатата от авокадо, но не заговори за носталгия. Ласара слушаше безизразно, докато дойде време за десерта. Без да се усети, Омеро се заплете в безсмислени разсъждения за съществуването на Бога.

— Аз вярвам, че съществува — каза президентът, — но въобще не му е до хората. Зает е с много по-големи дела.

— Аз пък вярвам само в небесните светила — каза Ласара и проследи внимателно реакцията на президента. — Кога сте роден?

— На единайсети март.

— Сигурна бях — възкликна победоносно Ласара и попита с доброжелателен тон: — Не са ли множко двамина Риби на една маса?

Мъжете продължиха да говорят за Бога, а тя отиде в кухнята да приготви кафето. Беше почистила масата от остатъците и с цялата си душа искаше вечерта да завърши добре. Тръгна към хола с кафето, но дочу една изтървана от президента фраза, която я порази: