Джон Чийвър - Учителката по музика

Всичко изглеждаше предварително нагласено — Ситън почувства това тази вечер, когато отвори външната врата, прекоси хола и влезе във всекидневната. Всичко изглеждаше наредено с онази грижа, с която в един по-ранен период от живота му някои негови познати момичета се отдаваха на цветята, свещите и грамофонните плочи. Тази сцена не беше подготвена за негово удоволствие, не беше и просто упрек. „Здравейте“, каза той високо и весело. Плач и стенание раздираха въздуха. В средата на малката всекидневна стърчеше дъска за гладене. Върху нея бе преметната една от неговите ризи и Джесика, жена му, както гладеше, избърса една сълза. Близо до пианото бе поставено бебето Джослин. Джослин виеше. На стола до малката си сестра седеше Милисънт, най-голямата му дъщеря, разплакана и стиснала в ръце парчетата от счупена кукла. Филис, средното дете, стоеше на колене и с отварачка за бира измъкваше тапицерията от креслото. Облаци дим от нещо, което миришеше на изгорял агнешки бут, нахлуваха през отворената кухненска врата.

Той не можеше да повярва, че те са прекарали деня в подобен безпорядък. Сигурно всичко е било планирано, инсценирано — включително и пожарът във фурната — за момента на пристигането му. Стори му се дори, че усети зад измъченото лице на жена си някакво вътрешно спокойствие, когато тя огледа стаята и се възхити от ефекта на мизансцена. Ситън се почувства разгромен, но не и отчаян; застанал на прага, той бързо прецени запаса си от сила и реши, че първата му стъпка трябва да бъде целувката. Но щом тръгна към дъската за гладене, жена му го отстрани с думите: „Не приближавай. Ще се заразиш. Имам ужасен грип.“ Тогава той премести Филис от креслото, обеща да поправи куклата на Милисънт, занесе бебето в банята и смени пелените му. От кухнята долетяха гръмогласните клетви на Джесика, която с мъка мина през облаците дим и извади месото от печката.

Беше изгоряло. Като почти всичко останало — рулото, картофите и замразената ябълкова пита. В устата на Ситън имаше въгленчета и сърцето му се сви, когато погледът му мина край чиниите с похабена храна и се спря на лицето на Джесика, някога надарено с остроумие и страст, а сега мрачно и загубено за него. След вечерята той помогна с измиването на чиниите и чете на децата. Чистотата на техния интерес към онова, което вършеше и им четеше, силното доверие в любовта им сякаш правеха вкуса на изгорялото месо тъжен и горчив. Миризмата на дима остана във въздуха дълго след като всички освен Ситън си бяха легнали. Той стоеше сам във всекидневната и прехвърляше в ума си проблемите, пред които бе изправен. Женен беше от десет години и все още му се струваше, че Джесика притежава необикновено очарование като личност и характер, но в последните година-две нещо сериозно и тайнствено се бе вмъкнало между тях. Изгореното месо не бе случайно; то бе практика. Тя изгаряше котлетите, изгаряше кюфтетата, тя дори изгори пуйката за Деня на благодарността и сякаш изгаряше храната нарочно като израз на негодуванието си към него. Това не беше бунт срещу черната домашна работа. Чистачките и електрическите уреди — облекчаването на товара й — не измениха положението. Той мислеше, че това не е дори негодувание. Това по-скоро приличаше на някакво подводно морско течение, някаква сексуална акция или революция, която се надигаше — неподозирано може би и за самата нея — под празничния или ежедневен вид на нещата.

Той не искаше да напусне Джесика, но колко дълго още ще може да се справя с ревливите деца, свъсените погледи, задимената и хаотична къща? Той се противопоставяше не на разногласията, а на заплахата срещу най-здравата и скъпоценна част от самочувствието си. Продължителното страдание при тези обстоятелства му се струваше неприлично. Но какво можеше да направи? Джесика, изглежда, се нуждаеше от промяна, активност, нови начинания и може би като признак на неговата ограниченост в желанието си да измисли начин за продължаване на брака им, единственото нещо, което му хрумна, бе да заведе Джесика на вечеря в онзи ресторант, където преди десет години често ходеха като влюбени. Но той знаеше, че дори това няма да бъде просто. На пряката покана тя щеше да отвърне с пряк, обиден отказ. Трябваше да я изненада и обезоръжи.

Беше ранна есен. Дните — ясни. Пожълтелите листа падаха навсякъде. Той ги виждаше как се ронят през прозорците на къщата и през стъклената входна врата. Ситън почака два-три дни. Издебна един необикновено хубав ден и се обади на Джесика сутринта от службата. Той знаеше, че този ден в къщата има чистачка. Милисънт и Филис бяха на училище, а Джослин сигурно спеше. Така че Джесика нямаше да има много работа. Тя дори може би бездействаше, отдадена на мислите си. Той позвъни и й каза, без да я кани, да слезе в града и да вечеря с него. Тя се поколеба. Спомена, че щяло да й бъде трудно да намери кой да наглежда децата. Накрая се предаде. Когато Джесика се съгласи, той дори долови в гласа й следа от онази деликатна нежност, която обожаваше.