Иван Събчев - Мъников — учителят по музика

Помня го като днес, въпреки че това беше преди повече от петдесет години. Застанал върху най-горното стъпало от стълбището на главния вход на гимназията „Св.св. Кирил и Методий“ в града ни, в тъмен костюм, с папионка на бялата си риза, разчорлен, да дирижира грамадния хор, състоящ се от целия ученически състав на гимназията. А във въздуха се носи песен с мелодия и думи, които проникват дълбоко в сърцето и те карат целия да тръпнеш:

Композитор на тази песен беше той — диригентът, учителят Христо Мъников.

Завършил Музикалната академия, за Мъников пътят е един — учителството. И той върви по него неотклонно. С изключение, когато за една година учителства в българското училище в Цариград и за кратък период — в гр. Ямбол, той неизменно е учител в казанлъшката гимназия „Св.св. Кирил и Методий“. Преподава пеене, а наред с това дирижира училищния хор и духова музика и ръководи всички музикални прояви.

Бай Христо Мъников — така го наричаха помежду си учениците, нещо, която рядко се среща. Защото, да наречеш някого „бай“, значи че много го уважаваш. И не само учениците, но и родителите им, пък и всички, с които контактуваше, го почитаха и уважаваха за неговото благородство, доброта, човешки отношения.

Веднъж, при излизане от кръчмата „Рибарска среща“, се спъва на прага й.

— Кьорав ли си, бе, човек? — сопнала му се кръчмарката.

— Че кьорав съм я! — казал той и посочил дясното си око, с което не вижда и заради което носеше тъмни очила.

Тази жена така се бе разстроила и дълго време все се тюхкаше:

— Да обидя такъв добър човек!… Боже, прости ми!…

В периода на войната бях в едно интендантско поделение и бай Христо, като мобилизиран, кацна при мене за „суха храна“.

Колко съм се отсрамил, не знам, но като се върна от командировката си в Ямбол, ми вика:

— Иване, твоите мезелъци стигнаха за цяла седмица да не излезем от една изба и да докапчим до дъно едно сто и двадесетлитрово буре с вино.

За оценяване успеха на учениците по пеене бай Христо прилагаше собствена методика.

Едни от учениците получаваха бележките си по право, други — според късмета си, а трети — за трудова дейност, извършвана за него.

От последните бях и аз. В часа по пеене ме пращаше да му пазаря тикви, ряпа, боб…, а друг мой съученик — да му храни ловното куче. И на двама ни шестиците бяха в кърпа вързани.

По право шестици пишеше на всички музиканти, хористи и артисти.

Всички останали влизаха в групата на късметлиите — на кой, каквато бележка се падне: шест, шест, пет; шест, шест, шест, пет и т.н. по този ред с тези две оценки.

Да, но един срок да вземе да изпусне музикантите от групата по право и те да минат с калабалъка. И на трима, нали не били късметлии, паднали им се петици.

И те направиха ефективна стачка.

А бе, то без кларнет и флигорна музика може, инструменти други, колкото щеш, но без тъпан — къде ти!

Та наложи се бай Христо да бие тъпана на едно състояло се наскоро училищно тържество.

И бай Христо, като всички, си имаше хоби. Само че неговите бяха две: едното — да се разтоварва психически, като се почерпи, а другото — да укрепва физиката и здравето си — авджилъка.

Изглежда че авджилъкът го бе направил закачлив и шегаджия.

Докато не накарал една своя колежка да отреже от полата си „едно парцалче“, както той се изразил, за да го сложи в джобчето на белия си костюм, не кандисал.

Е, той се издокарал с цветна своего рода кърпичка, а колежката му без време се включила в модата на мини полите.

Може би повечето познават учителя Мъников. Но сред музикалните среди, а Казанлък се слави с музикалните си традиции, той беше еднакво популярен и като учител, и като диригент, и като композитор.

Наред с училищните хорове, към читалище „Искра“ се създава общоградски хор, който в периода на тридесетте и четиридесетте години достига своите върхове и се нарежда между първите в страната, особено когато е под диригентството на Христо Мъников.

Мъников дирижира и градския симфоничен оркестър, поставените на казанлъшка сцена опери — „Камен и Цена“ и „Запорожци зад Дунава“. Един от първите е и при създаването на оперетни спектакли — първо в училището, а после на градска сцена. Сам той композира музиката на оперетите „Лиляна“ и „Овчарова жалба“, които през периода 1945/46 година се поставят на сцената под негово диригентство.