Йордан Радичков - Ние, духовата музика

Черказките музиканти ми се оплакаха: някои били казали, че тая духова музика трябвало вече да се закрие. В селото на всеки стълб виси по един високоговорител, а на площада висят три — за какво е тогава духова музика, едновремешна и остаряла работа! Черказката духова музика е наистина стара. Надали някой в селото знае годините на инструментите; трябва да ви уверя, че ако вие ги погледнете, ще ви се сторят стари едва ли не колкото слънцето. Това дори и собствениците на инструментите не знаят, защото твърдят, че те са си, откакто е създаден светът… Чуйте какво ще ни разкаже самата духова музика за себе си и отсъдете тогава дали може да се закрие.

Флигорната.

Духова музика има, откакто свет светува, и нея никой не може да я закрие. Ако може да се закрие една държава, то и духовата музика тогава може да се закрие. Във войниклъка съм бил тръбач и кога свирех с тръбата, конете се избиваха на коневръзите; имаше и заповед по гарнизона, хвалеха ме.

Кога се уволних, кметът ми вика: „Миале, има нареждане да даваме тревога, кога ни обадят по телефона. Нема кой друг да дава тревога, ти ще свириш тревогата!“ Тогава минаваха американски бомбардировачи, народът се пръснал по къра, ако не свириш силно, може и жертва да стане. Целото лето съм свирил тревога чак до Девети септември.

Кларнетът.

И нема̀ жертва. Всеки да попитате, всеки ще ви каже. Тогава в Горна Камена Рикса биеха камбани, ама ние тука ги не чувахме. А на Миал флигорната там я чували.

Флигорната.

Подир Девети, кога беше кооперирането, ние тръгнахме, тъй както сме целата духова музика, да свирим от къща на къща. Едни го гледат на веселие, други го гледат накриво, но нали бе тръгнало, какво ще го правим — свирим да започне веднъж, после ще го уреждаме; защото всичко започва с музиката и свършва с музиката. Кога човек умре, пак с музика го изпращаме.

Та свирим ние по кооперирането и стигаме до една къща, и те там никак не беха съгласни. Излезе старият, излезоха синовете му, развъртат се пред къщата си и ни гледат накриво. Имаха пред къщата лимони в сандъци, старият умееше да отглежда лимони. По едно време нещо си казаха, набраха лимони и почнаха да ги ядат насреща ни. А кога човек иде лимон насреща ти, устата ти се напълва с вода. Но ние не можем да прекъснем свиренето — зад нас сума народ се е натрупал, — ако спреме, значи, сме се предали. Гледам на Спас кърнето, от него тече вода.

Кларнетът.

Така беше.

Флигорната.

Тече вода от кърнето, а аз викам на Спас с око: „Дръж се, Спасе!“ И Спас ми вика с око: „Дръж се, Миале.“ Държа се и надувам, а от всички страни на флигорната фърчи вода. Ония дъвкаха, докато зъбите им скоминясаха, и се връцнаха в къщата.

Една година след туй беха кисели. Сега синовете работят в стопанството: Петър Лимоно гледа телетата, Георги Лимоно е казанджия, а Иван Лимоно кара трактор. Той, Иван, тогава не беше, ама и на него му прикачиха прекора. Старият си гледа пенсията и пак гледа лимони.

Така свирихме ние тогава, а народът, де се беше струпал на улицата, каза: „Те това е свирене.“ Народът знае, ние сме му свирили, не можеш да излъжеш народа!

Кларнетът.

Син ми, дето е в Берковица, донесе транзистор. Гледай, вика, тате, каква работа! Ще требва да ти я оставя тука да си свириш с нея, а кърнето вече го хвърли на тавана. Ами я да я видим каква е тая работа бе! Син ми я пусна, а тя киха-кашля, киха-кашля, па по едно време взе да заеква. Я слушай, му казах, тая работа ми не требе на мене. Що ми требе да ми киха и да ми заеква из къщата! Да вземеш транзисторо, па по главата на тоя, дето го е измислил! А кърнето аз на тавана нема да фърлям. Всичко друго мога да фърля, ама него нема!

Басът.

Как така — на тавана! Ако жив човек можеш да фърлиш, то ще фърлиш и инструмента!

Лани дойдоха при Миал от Музея на революцията да му искат флигорната. Чак от Михайловград дойдоха хората — цела кола, да преговарят с него, та да им даде флигорната за музея, защото на Миал баща му с нея е свирил в Черказки кога се е вдигало въстанието през двадесет и трета година. Взели пари хората от музея и ги дават на Миала, та да си купи нова флигорна, а Миал не дава да се издума. Кое е право, и ние му викахме, а бе, Миале, вземи парите, на флигорна ще купиш, знаеш ли какви флигорни има сега бе, лъщи, та не смееш да я пипнеш! А той не ще. Баща ми е, вика, свирил с нея, тука му е душата. Все него чувам, кога свиря. Преди да умре човекът, верно е, му викаше: „Миале, да гледаш флигорната и да ти не е просто, кога стане нещо народно, ако и ти не си там с нея.“ И не я даде на музея!