Чарлс Буковски - Тежко без музика

хубава цигулка, притисната в агония, пияни пианисти в задушни барове; светлини, светлини, котки в уличките; задрямали проповедници, мъже, лъскащи бомбардировачи.

и така, трябва да помоля за прошка смъртта за това, че живея така, с мъртви крака, с книги от черепи, с лешоядите; трябваше да рисувам като облак в рамката на безбрежността, но аз се спрях за последен поглед към коляното в найлонов чорап, към шумните котешки сборища, към богохулството на храната и виното, четох за Наполеон и Цицерон и садих неща, които разцъфтяваха. О, колцина са се спирали пред бездната с жест на полет, на преклонение или предателство? Взирам се в ямата, в лица на божества, в огнените маски на халюцинациите и питам... как мога да се тревожа за изтощения акумулатор или за бъдещето на Испания? Да затварям ли изобщо входната врата тази вечер?

Изкуството е нашата агония, превърната в смисъл. Ние сме творение на извратен ум, мръсни късове пръст, седнали в очакване на масата за слабоумни, в безумна тъмнина, светът ни пътува върху криво колело, което се държи на тънките спици на поезията...

Изгубих 4 писалки за 2 месеца и току-що счупих 3 от ноктите на краката си в таблата на леглото. Ако смятате, че Христос е бил разпънат, помислете пак; телефонът ми не е звънял от 7 седмици, а аз лежа тук с 4-дневна брада, повдигам и спускам щорите, повдигам ги и ги спускам, и се опитвам да разбера дали е обед или полунощ, а в пощенската ми кутия продължават да пристигат листовки, рекламиращи надгробни плочи, надгробни плочи, открояващи се върху хартията като молец на лампион, докато слушам някаква опера на италиански, в която също се рекламират надгробни плочи.

..да те погълне кит е по-добре, отколкото да те наръфат баракудите. Въпросът не е в смъртта, а в начина, по който тя идва. Може би затова ги отрупваме с цветя, за да притъпим бодежа, да представим и изопачим края като начало, като нещо овладяно и обмислено, това е цивилизацията и, разбира се, тя се проваля.

седя тук пиян и се чудя как и къде ще живея утре. Бедняшките квартали не са място за човек, който държи на спокойствието на своето уединение, казват, че съм добър поет с интересна образност и получавам парфюмирани писма от непознати дами, но съм готов за гарваните, закриващи слънцето на разума, докато слушам Рахманинов по радиото, което утре ще трябва да заложа, казвам ви, че всички сме луди и всички сме окаяни, а университетските преподаватели, които ни учат какво е поезия от своите прашни, спокойни прозорци, не знаят нищо за тези стени или за жените в южен Холивуд, или за разкривените лица в бедняшкия квартал, където думи като Рембо и Рилке не струват пукната пара, където любовта към човечеството и живота значат по-малко от развито руло тоалетна хартия, значат по-малко от плъховете, които ни познават и живеят на нашата улица, нашите малки, неизвестни поражения.

аз не насилвам ръката да напише лъжа само за да създам още едно стихотворение.

смъртта се блъска в съзнанието ми като прилеп, затворен в черепа ми.

като жълт гардероб в стар пансион в Ню Орлианс или в Атланта, или в Савана, или на "Темпъл Стрийт" в Лос Анджелис, седя с цигара в устата и предизвиквам лудостта и смъртта. Можете да ми разкажете за реки и дъжд, а аз ще ви разкажа за мъртви, изтънели, агонизиращи тела на наркомани, които мечтаят за по-хубав живот от този, който им се е паднал, без жена, без работа, без родина, които лежат пред барове, пълни с хомосексуалисти, които свирят на разстроени пиана и касиери съдържатели с безжизнени лица, които свирят на мъртви монети.

Полицаите ме питат, какво правиш тук, на брега? Аз изплювам един гнил зъб и притискам кървящата уста. Полицаите ме питат защо не спиш по това време? Докато рибите изяждат риби, а костите на Цезар лежат в тишина, полицаите ме питат къде живееш? Не – защо живееш? А къде? И ме вкарват в килия, сглобена от дърво и желязо, как се казваш? Питат, задават само лесните въпроси и сигурно затова са толкова тлъсти, безстрашни и спретнати.

Моят приятел е твърде млад и задава младежки въпроси. Подозирам, че още е девствен. Но това е без значение. Някоя курва ще го докопа. От това няма мърдане.

Вярваш ли, че животът си струва? – пита той. Не разбирам добре въпроса. Не вярвам, че каквото и да е си струва. Аз съм мечтател. Вярвам в притежание без болка. Аз не съм реалист. Липсва ми характер, мразя скуката и амбицията. Предпочитам да слушам увертюрата на "Самсон" от Хендел.

Вярваш ли в Бог?

Всичко е възможно...