Чарлс Буковски - Тежко без музика

Доброто Изкуство, или Художество, обикновено е изпреварило своето време с 2 десетилетия до 2 века в сравнение с обществените норми и закони на една държава. Доброто изкуство е предмет не само на неразбиране, но и на страх, защото в стремежа си да направи бъдещето по-добро, то трябва да заяви, че настоящето е лошо, много лошо, а това не предизвиква умиление у властимащите – то най-малкото заплашва техните служебни постове, техните души, техните деца, техните съпруги, техните нови автомобили и техните розови лехи. И те използват израза "поругаване на обществените ценности", за да оправдаят собствената си поквара, за да атакуват работата и търсенията на творците. Книжарницата на Джим Лоуел беше затворена от полицията по същото време, по което това се случи и с книжарницата на Стийв Ричмъндс тук, на Западния бряг, така че туморът е обхванал цялата държава, или, както някой каза неотдавна, "Случаят с "Вой" се повтаря отново и отново". Което пък показва, че не сме стигнали доникъде. Проблемът с тези полицейски акции е в това, че съдиите са съвсем малко по-чувствителни към същината и значението на творческата работа, отколкото самата полиция. "Малките списания" са малотиражни не защото авторите са лоши, а защото няма достатъчно читатели, които да разбират, възприемат и оценяват авангардното писане. Творецът винаги е бил обект на тормоз от страна на официалните власти и обществеността – децата са дюдюкали след Ван Гог и са хвърляли камъни по прозореца му. Но той поне е имал късмета да разполага с прозорец. Имал е и късмета да остане само с едно ухо. Хемингуей е имал късмета да разполага с пушка. Аз, в този миг, имам късмета да разполагам с пишеща машина, с тази стая, да пиша този текст, да ви кажа какво мисля. Не прося милост за твореца, не прося държавно финансиране, дори не прося разбиране; искам само да ни оставят на мира във възторга, ужаса и тайнството на нашата работа и ако продадат работата ни за милиони долари след смъртта ни, след като ни изнесат с краката напред от нашите стаи, пълни с хлебарки, плъхове, призраци и бутилки, тяхна си работа. Но моля да ни оставят на мира – ние сме ви оставили хубавите жени, замъците, новите автомобили, телевизорите, войната, пържолите, обувките за по $45 чифтът, погребенията за по 5 хиляди долара едното, необятните кактусови градини, оригиналните вангоговци, само ни оставете на мира с вашето "поругаване на обществените ценности" и атакувайте вестникарските будки с техните снимки на цици и задници, страница след страница след страница, голо, безумно, тъпо месо, безлично месо, на което учениците си бият чекии, а гнусните психопати изнасилват деца – атакувайте тях, атакувайте тази мултимилионнна индустрия, АКО НЕПРЕМЕННО ТРЯБВА ДА АТАКУВАТЕ НЕЩО, а нас оставете на мира, ОСТАВЕТЕ НИ НА МИРА. След сто години книгите, които конфискувате сега, ще се преподават във вашите университети, ако лидерите ви не се окажат достатъчно глупави, за да ни пратят по дяволите. Мисля, че когато атакувате тези неща, вие атакувате собствения си страх, атакувате собствената си съвест (каквото е останало от нея) и атакувате, в яростта си, своите изгубени души. Не ви моля да вникнете чак толкова дълбоко. Моля, не ме принуждавайте да ви накарам да вникнете. Имам си друга работа.

Отидох с колата чак до Венис, за да се видя с този тип, но него го нямаше, а аз бях пийнал и отначало не уцелих адреса.

– Търся Хал. Брей, той си имал гадже! Ставаш, бейби, ставаш отвсякъде!

Опитах се да вляза, но тя запречи вратата с ръка.

– Ало, дотук!

– Как дотук? Искам да се видя с Хал.

– Нормален ли си? Тук няма Хал.

– Норз. Хал Норз.

– Той е на горния етаж. Сбъркал си етажа.

– А какво ще кажеш да вляза и да го направим, така и така съм тук? Какво ще кажеш, бейби?

– Абе ти луд ли си? Махай се!

Кучки. Всички си въобразяват, че путките им са златни. Изтичах нагоре по стълбите под дъжда. Натиснах звънеца на Хал. Нямаше го.

Винаги съм искал да пиша песни. И понеже нямаше какво да правя, започнах да съчинявам песен (за себе си):

По дяволите, това беше музиката от "Кармен", а аз мразех "Кармен".

Забравих къде съм паркирал колата и започнах да обикалям пеша. Обикалях, обикалях и стигнах до един бар. Влязох вътре. За дъждовна вечер заведението беше доста пълно. Намерих едно свободно място до някаква мацка. Не беше нищо особено, но реших да се пробвам.