Чарлс Буковски - Тежко без музика

– Здрасти, бейби. Аз съм писател. Велик писател.

Тя се обърна към мен. Видях как злобата се събра под кожата ѝ.

– ХЕЙ! – изкрещя тя така, че да я чуе целият бар. – АРЕ, АКО ОБИЧАШ, ДА НЕ МИ ДОСАЖДАШ!

Барманът ме чакаше за поръчката.

– Двоен скоч с вода.

Някакъв мазен тип с костюм и вратовръзка застана до нея.

– Хелън, скъпа!

– О, Роби! Роби! Откога те чакам!

Роби ѝ поднесе розата от петлицата си. После я целуна по бузата.

– О, Роби!

Къде, по дяволите, бях попаднал? В актьорско свърталище? Всички се държаха като пред камера. Все едно седяхме в "Барнис".

– Кой е този? – попита я. Имаше предвид мен.

– Аз съм Алън Гинзбърг – рекох. – А тя не желае да говори с мен.

Тя отново се извърна към мен. Лицето ѝ приличаше на пластичен експлозив.

– ПРОКЛЕТ ГЛУПАК! ДА НЕ МИСЛИШ, ЧЕ НЕ ЗНАМ КАК ИЗГЛЕЖДА АЛЪН ГИНЗБЪРГ?

– Слушай, защо крещиш така? Притесняваш ме. Не е честно.

– ДРАЗНИШ МЕ! ЗАТОВА! ДРАЗНИШ МЕ!

– Слушай – приведох се към нея, – защо не ходиш да се шибаш в гъза?

– Роби! Чу ли го какво ми каза?

– Не, скъпа, какво ти каза?

– КАЗА МИ ДА ХОДЯ ДА СЕ ШИБАМ В ГЪЗА! КОПЕЛЕ!

Пресуших си чашата.

– Слушай, мистър – каза Роби. – Не те знам кой си, но май си просиш лобута!

Лобута? Господи, това беше Джеймс Кагни. 1935?

Отвърнах му в стил Кагни:

– Окей, бейби, ако ти се танцува, чакам те навън!

Мислех просто да повървя, докато си намеря колата, но го чух, че върви след мен.

Целият шибан бар се вдигна и тръгна след него.

– УБИЙ КОПЕЛЕТО, РОБИ!

– РАЗМАЖИ ГО, РОБИ!

– УБИЙ ГО, РОБИ! ИНАЧЕ НИЕ ЩЕ ГО УБИЕМ!

Господи, смили се над бедната ми Душа, помислих си. На 50 години. Напоследък имам припадъци. Вече дори не мога да се наведа да си вържа обувката, причернява ми, вие ми се свят. Край с мен. Защо го нямаше Норз? Защо се забърквам в такива неща? Във всеки бар, по всяко време...

Роби ме бутна и аз залитнах леко, без да вдигам ръце. След това ме удари. Право в носа. Беше добре, че съм пиян. Изобщо не ме заболя. После ми заби един в рядката козя брадичка. Нищо не усетих. Усмихнах се.

Тогава му пуснах един. Много бавно. Калпав удар. Никаква сила. Колкото да участвам в шоуто. Слаба работа. Тромав, шкембелийски удар на 110-килограмов бираджия.

Роби изпищя, сякаш му вадеха зъб без упойка.

После се завъртя и се преви надве, политна напред и падна на колене. След което се хвърли напред като плувец в прибоя. И падна по очи. Върху мокрия, мръсен цимент. За миг се почувствах като младия Джак Демпси, но си знаех, че не е вярно. Роби беше смахнат. Не беше в ред... Боже мой, този се оказа по-голям бъзливец и от мен! В крайна сметка светът не беше толкова лош!

Когато се изправи, той имаше странно измъчено и отчаяно изражение. Единият му крачол беше скъсан и през дупката се виждаше кръв.

– Искаш ли още, педалче? – попитах като мъжкар.

– Дрисняр! – изсъска той.

Нелош отговор. Вкарах му още един. Той като че само това чакаше. Странна работа. Имал съм по-тежки схватки със сервитьорка.

И отново се строполи.

– Ще убие Роби!

След което:

– ЩЕ УБИЕ РОБИ!

След което:

– ДРЪЖТЕ ГО! ДРЪЖТЕ ГО! УБИЙТЕ ГО! – изписка кучката, която знаеше как изглежда Алън Гинзбърг.

Никой не помръдна. Гледахме как Роби се търкаля като мъртвец. Дъждът валеше върху гърба му на скапания паркинг. Разбутах 2-3 души, изтичах през паркинга и се впуснах в спринт по дъсчения кей. Барът се намираше на брега на океана.

5 или 6 от тях хукнаха след мен. Завих покрай пейката на плажа, краката ми затънаха в пясъка, онези лаеха след мен като хрътки след лисица, вече ме настигаха и ми оставаше само един път – към водата. (Гинзбърг. Не биха причинили това на Гинзбърг.) Хукнах към вълните, към сладката, измамна целувка на Смъртта, стигнах до мокрия пясък, погледнах назад и ги видях:

4-5 мъже и 2-3 луди жени, включително тя.

– ДРЪЖТЕ ГО! СМАЖЕТЕ ГО! ЩЕШЕ ДА УБИЕ РОБИ!

Отстъпих към морето, водата вече влизаше в обувките ми и плискаше крачолите ми.

– ЩЕ ОЧИСТЯ ПЪРВИЯ ПЕДАЛ, КОЙТО СЕ ПРИБЛИЖИ! – изкрещях.

Те продължиха да вървят към мен. 7 или 8. Мъже, жени, смес. Отстъпих още назад. Вълната ме удари в гърба и ме събори.

– МИШОК! – изкрещя някой.

– ЕДИН ПО ЕДИН! – извиках. – Ще се бия с вас ЕДИН ПО ЕДИН! САМО ТОВА ИСКАМ. НОРМАЛЕН ШАНС!

– ДОБРЕ! ИЗЛЕЗ! ЩЕ СЕ БИЕШ С ЛУИ!

(Луи? Звучеше обнадеждаващо:)

Излязох, премръзнал, панталоните ми бяха мокри и тежки, крачолите, чорапите и обувките ми бяха студени, пълни с пясък, мръсотия и смърт.

Приближих се към тях.