Чарлс Буковски - Тежко без музика

– Бях на конните състезания.

– Как беше?

– Куца работа, много куца.

– Навътри ли се?

– Горе-долу фитка.

– Чух се със Стангос. Изпрати ми "Пенгуин 13". Получи ли екземпляр?

– Да.

– Прилича на путка на корицата. В рокаджийската поредица, а прилича на путка.

– Путка в мензис. По-добре да бяха снимали истинска.

– В Щатите излиза на 29 юни. Но в Англия вече из... бля бля. Никое казва, че е най-добрата книга в поредицата.. бла бла... критиката бла университетските групи бла бла вече ни търсят бла бла... Бейлз написал добра рецензия бла бла бла "Лондон Мегазийн" отказали да бла бла бла след това бла бла бла бла в един южноафрикански вестник бла и те отказали бла бла сега номерът е бла вече ни търсят бла.

– Ясно.

Той поговори още малко и приключихме разговора. Довърших бирата, отворих нова и пак заваля ЗВЕРСКИ... спестяванията на хората се свличаха в каньони, в пукнатини, незастраховани, застрахователните компании са знаели, архитектите и строителите са знаели... след 15 минути щях да отида за два стека бира (високи кенове), но първо трябваше да сменя японското кимоно с нещо друго. 2 стека бира, 3 пури и "Ел Ей Таймс".

Телефонът звънна.

– Къде се губиш, Ханк? Търсех те. Дъщеря ти иска да ти каже нещо.

Тя беше четиригодишна, жената ѝ даде телефона и аз се смеех и пиех бира, докато тя ми говореше с най-сериозен тон. Умни неща. Съществени. Всичко звучеше много сериозно и в същото време много забавно, докато слушах нея, дъжда и сирените навън. Мимоходом си мислех за неща като батальон "Ейбрахам Линкълн" и единайсет мъртви попови лъжички под въжето за дрехи през 1932 г. После се сбогува с мен. Сбогуването ѝ отне доста време.

Когато приключихме, съблякох кимоното и се приготвих да отида до магазина по-нагоре, за да взема там каквото трябваше.

Трябва ли да подпалим задника на чичо Сам?

Или той ще подпали нашия? През август ще навърша 50, така че не ми вярвайте. Това са 20 години над 30 и се питам кому ще вярват днешните младежи, когато навършат 30. Но може пък и да ми вярвате донякъде – аз съм безработен, дори съм си пуснал рядко катинарче, всяка нощ пия до малките часове, пиша своите стихчета и мръсни разкази, все още се опитвам да напипам читателската ниша, май не успявам, ставам към обяд да взема алка зелцер, по пода намирам акварели, празни бирени бутилки и програмата за конните надбягвания от миналата седмица. Вестник "Бъркли Трайб" ми праща безплатен брой всяка седмица, така че сигурно им е известно, че съществувам. Освен това пия с който дойде и слушам. Вратата ми е отворена за леви и за десни, за чернокожи, бели, жълти и червенокожи, за жени, лесбийки и гейове. Аз не поучавам; аз се уча. Бях против войната, когато войната беше на мода. Бях убеден, че ако не се намесим във Втората световна, курсът на историята щеше да си остане същият. Това е дръзко изявление, което, разбира се, подлежи на оспорване. Продължавам да съм противник на войната. Дали една война се води срещу левицата или срещу десницата, тя си остава война. За американските интелектуалци "добрата" война е тази срещу десницата, а "лошата" война е тази срещу левицата.

Всичко това е прекалено елементарно. Поуката е да не се оставиш да те баламосат. Ако ще жертваш човешки животи в името на Кауза, остани верен на каузата. Създай нова конституция или направи така, че старата да проработи. Кажи "Ето, ние дадохме живота си. Но сега искаме това и това". В мига, в който врагът бъде унищожен в една война, се създава вакуум, дисбаланс и се формира нов враг. Ако разрушиш левицата, започваш да клониш наляво; ако разрушиш десницата, започваш да клониш надясно. То е като живак, като ластик и немалко велики мъже са падали в този капан, заблудени от изместването на баланса. Политика, войни, каузи – от хилядолетия борбите ни се увенчават с трънки. Време е да се научим да мислим.

През 30-те, докато се печеше Втората световна война, в тази страна цареше революционна атмосфера. Франко се гласеше да узурпира Испания – писателите се бяха захванали с "благородната" кауза – Хемингуей, Кьостлер, който по-късно направи завой във възгледите си, всъщност "Мрак по пладне" беше един от първите идеологически завои. После се появиха Лилиан Хелман, Ъруин Шоу, любимецът на интелектуалците и на "Ню Йорк Таймс", вж. Разказа "Морякът отплува от Бремен"... и, разбира се, Стайнбек и Дос Пасос – които по-късно също направиха завой. Дори Уилям Сароян, който заяви, че никога няма да отиде на война, се хвана на номера, отиде и после написа много лош роман за това – "Приключенията на Уесли Джаксън". Последваха ги още десетки и стотици. По онова време, ако човек не подкрепяше войната, значи не струваше пукната пара като писател. Аз бях от писателите, които не струваха пукната пара. И, разбира се, преди войната настъпи депресия. Млади и стари се събираха в гаражите и приказваха за революция. Беше сформирана бригадата "Ейбрахам Линкълн", която трябваше да отиде да се бие в Испания, за да спре "надигащия се фашизъм. Спрете го веднага!". Бригадата беше зле въоръжена и войниците крещяха към хората: "Присъединете се към партията! Присъединете се към бригадата! Трябва да ги спрем сега! Животът ни е в опасност!". В Сан Франциско беше същото. Митинги и увеселения, организирани от Комунистическата партия, на които се стичаха големи множества от хора. Никой не може да остане безучастен, настояваха те. Всеки, който не участваше по някакъв начин, не можеше да се нарече разумно и пълноценно човешко същество. За някои това бяха вълнуващи времена. Но какво постигнаха? Какво се случи с левицата след разгрома на Хитлер? Какво се случи с Ъруин Шоу, Хемингуей, Дос Пасос, Стайнбек, Сароян, цялата тайфа? Излезе един глупав роман на Стайнбек, "Луната залезе", и един глупав роман на Хемингуей, "Отвъд реката сред дърветата" – не знам дали тези неща са били написани след, по време на или малко преди войната, но бяха част от този процес. Дос Пасос престана да пише. Другите установиха, че вече не могат да пишат. Камю обикаляше академиите да държи речи, докато автомобилната катастрофа го отърва от тази съдба.