Чарлс Буковски - Тежко без музика

– Кой е Луи? – попитах ги.

– Аз съм Луи – изтъпани се някакъв дебелак с пура в устата и доста глуповат вид. Беше нисък – около метър и петдесет, но тежеше към 90 кила. Не изглеждаше много сериозно.

– Ще те очистя, копеле! – казах.

Пристъпих към него. Замахнах с пълна сила. Хемингуей би се гордял с мен. Забих му един в средата на шкембето.

Той хвърли пурата си и...

ме ИЗСТРЕЛЯ.

Хвръкнах във въздуха. Паднах тежко. Първо по задник, после по гръб.

Станах и се засилих към него отново.

ФИУ!

Всеки път се изправях, засилвах се към него и отлитах обратно.

Приземявах се по задник, по глава, по гръб. Той чак си запали нова пура, докато ме чакаше. Побеснях. Но колкото повече се вбесявах, колкото по-яростно се хвърлях към него, толкова по-лесно ме запращаше Луи обратно в морето.

Последния път се втурнах срещу него като разярен бик.

И последният полет беше най-мощният. Главата ми като че ли се удари в някакъв камък, скрит в пясъка. И тогава – океанът и звездите, и агонията се смесиха в едно.

Тогава станах и отново се втурнах към Луи. Само че в последния момент свърнах на изток и побягнах покрай водата...

– ВИЖ ГО КАК БЯГА!

– ДА БЕ! ЕЙ, ШУШУМИГО!

– ДАВАЙ СЛЕД НЕГО!

И пак хукнаха след мен. Мъже, жени, дебелият Луи и дори барманът с мръсната си бяла престилка.

Няма ли охрана в този бар? , беше първата ми мисъл.

На кого му пука? , беше втората.

Проблемът, когато бягаш от 7-8 човека, е, че обикновено има 3 – 4, които бягат по-бързо от теб.

– ДРЪЖ ГО!

– УБИЙ ГО!

Венис, Калифорния. Кои бяха тези хора? Къде бяха хипитата? Къде бяха децата на цветята? Къде беше ЛЮБОВТА? На какво приличаше това?

Тогава изведнъж заваля дъжд, внезапно и проливно. Беше леден, зъл порой, лишен от всякаква хуманност.

– Господи, ЗАВАЛЯ!

– ЗАРЕЖИ ГО! МАЙНАТА МУ!

Хората са откачени – беше им по-важно да останат сухи, отколкото да ме пребият. Страх ги е от няколко водни капки, а се топят в пълни вани.

Дъждът ми харесваше, особено докато гледах как ми обръщат гръб и се втурват обратно към бара. Претичах по мекия пясък до дъсчената алея. Но дъждът беше твърде силен дори за мен – почти плътна водна завеса. Дрехите ми го попиха като сюнгер. Усещах как шортите ми увисват и се увиват около чепа ми и се смъкват от задника ми.

Изтичах надолу по улицата и застанах под стрехата на някаква къща.

Някакъв тип излезе на прага. Зад него застана някаква жена. Вътре имаше телевизор. Отоплението работеше. Жълта, топла светлина.

– ХЕЙ, ТИ! КАКВО ПРАВИШ НА ПРАГА МИ?

– Мир, братко – рекох му. – Вали. Просто застанах тук да се поизсуша. Нямам лоши намерения.

– Нямаш право да стоиш на прага ни – каза жената иззад рамото му.

– Добре, щом спре дъждът, си тръгвам.

– Искам да си тръгнеш веднага – каза мъжът.

– Вижте, не правя нищо лошо...

– Махай се от прага ни! – каза мъжът.

– Да, махай се от нашия праг – каза жената.

– Вървете по дяволите – рекох кротко.

– Май си търсиш белята, а?

– Да, търся си шибаната беля.

Зачаках го да излезе навън. Вместо това той влезе вътре и вдигна телефона. Звънеше в полицията. МИЛОСТ!

Скочих от прага право в студения, безчовечен дъжд. Изтичах до края на пресечката, завих на изток и продължих да крача под дъжда. Съборят ли те веднъж, няма вдигане. Чувствах се по-презрян от бълха на кучешки мъде.

Значи това бил Венис? Новият квартал на Ел Ей, но къде бяха писателите, художниците, хипитата, скитниците? Когато валеше, всички си имаха къде да се приютят. Ама че измама. Аз бях единственият човек под дъжда.

И тогава, както си вървях, видях една кола като моята. Невъзможно. Приближих се. Беше... модел "Комет", 62-ра, същият светлосин цвят. Беше моята! Е, оставаха ми още 4 вноски. Но МОЯ! Все пак имах нещо...

Дали пазех ключовете след целия тоя мариз? Една нощ, при подобни обстоятелства, открих колата си в източен Ел Ей след бой с някакви мексиканци. Тогава си намерих портфейла, но не и ключовете.

Бръкнах в джоба си, бяха там. Мокри, оваляни в пясък, чудодейни ключове.

Отворих вратата и влязох. Моторът запали, макар и след кратко колебание. Докато седях вътре и подгрявах двигателя, мина патрулната кола. Видях как зави на ъгъла към мъжа с ревнивия праг. Включих на скорост и потеглих.

Когато се прибрах, свалих мокрите дрехи и се подсуших, облякох японското кимоно, подарено ми от Джон Томас, и си отворих бира.

Телефонът звънна. Вдигнах.

– Бардак "Буковски".

– Ханк?

– Да.

– Обажда се Хал. Къде се губиш, сто пъти ти звънях.