Чарлс Буковски - Тежко без музика

мога ли просто да се гръмна с 45-калибров, без да се замислям, тревата е толкова, толкова зелена.

хладен е вятърът, който вее в старческото ми сърце.

костите на любовта ми лежат погребани при жените ми, лежат с жените ми, и моето безразличие ми е толкова скъпо сега.

мъртвите са толкова стари,

а живите са толкова практични.

животински рими се нахвърлят върху сърцето ми, съешават се там, тъпчат с краката си сред заразата и разрухата.

твоята любов е Куба с брада, евтина печатарска машина, оплискана с ром, твоята любов е бейзбол с папийонка, свирня на мандолина за Брамс; твоята любов е 14 котки, които се чепкат в мозъка ми; твоята любов е пияница, просмукан с джин, и набожни извратени лицемери, продаващи памфлети на Първа улица; твоята любов е костюм по поръчка в пуст затвор; твоята любов е потопени кораби, торпедото на съмнението; твоята любов е вино и рисуването, и рисуването на Пикасо; твоята любов е спяща мечка в мазето на "Мулен руж"; твоята любов е прекършена кула, ударена от мълнията на Айфел; твоята любов скита по хълмовете и изкачва планините, и изстрелва руснаци на луната,

защо

си

отиваш?

смъртта, най-сетне, е досада – нищо повече от дръпване на пердето, ние не умираме изведнъж, а парче по парче, малко по малко, младите умират най-усилно и живеят най-усилно, и не разбират нищо. Но те са най-щедри, най-верни и по-добри за водачи от предпазливите опитни, кой би могъл да оцелее с прямотата си? Дори паяк не би могъл, покажи ми онези, които оцеляват, и аз ще ти покажа, че са празни, младите са изложени на неумолимостта на фактите, а фактите са само саждите на вековете, младата пъпка е най-жива. Аз съм стар, така че не можете да ме обвините в пристрастност.

всички сме се напивали и са ни прибирали от улицата. Мазето е пълно с пияници, които не пеят и които никога не са слушали прекрасната Бетовенова симфония № 9. То е като манастир, само дето Бог е далече, пазачите минават и виждат, че съм станал. "Заспивай, казват ми. Заспивай." Напомнят ми за жена ми.

защо всички искат да спят? Защо само аз мигам пред тази нечовешка вселена? Сънувам песен... как хъркат тези мъже, докато луната рисува по лицата им с цвета на смъртта... на сутринта се събуждат, почесват се и псуват, докато чайките се въртят над тях, за да изкълват помътените им очи.

само се занасяш, друже, каза той и аз стоварих върху очите му платинената тръба, изчовърках окото му и го подхвърлих на прелитащия лешояд, можеш и по-добре, рече той, докато кълцах корема му като шахматна дъска, ти си най-великият, каза той, когато седиш зад пишещата машина, планините се местят, остави тези глупости, казах, искам да знам победителя в шестата гонка, напиши ми сонет, каза той, напиши ми красив сонет! Аз го ударих отново и той падна ничком и повдигна за последен път окървавена глава: започнах като помощник-коняр, когато бях 12-годишен, изсмя се той, знаейки, че съм в безизходно положение, и ще ти кажа едно нещо: никога не можеш да спечелиш на гонките.

угасих лампата и го оставих да лежи в собствената му кръв. навън уличните лампи светеха и мъглата се стелеше и аз се чувствах отвратен от всичко, най-вече от поезията.

най-вече от поезията, поезията. Главата ме боли като кокосов орех, блъскан от вълните, поезия, проклетата им артилерия трещи от старата ера досега, а прахта се стеле в ушите ми. Зъбите ме болят, черният ми дроб е черен (това не е расова дискриминация), имам запек (това също не е расова дискриминация – трябва много да внимавам, защото живеем в демокрация, а аз съм бял), но, за бога, струва ли си да се живее? А? Всъщност зъбите ме болят, а черният ми дроб е бял. Наоколо са само шрапнели и хаос и никой не знае за какво, по дяволите, се бие. И въпреки това продължава. И продължава, и продължава.

искаш край?

напиши си го сам. колкото до мен...

ще отворя нова будилка. Не будилка, а бутилка, ти я отвори, а аз ще я изпия, а ти се опитай да пишеш така, както писах аз, без да паднеш от стола. Междувременно върви по дяволите, докато разбереш отчаянието в това да живееш изкуството без фалшиви мустаци, знам, знам, това не е отговорът, това определено не е отговорът: главата ме боли като кокосов орех, блъскан от вълните, и всички блондинки са стари, и листата пукат под стъпките ми.

Ако още няма, то скоро ще има повече книги върху, за, по повод на и във връзка с Хемингуей, отколкото е имало/има за Д. X. Лорънс. Някои личности особено възбуждат любопитството на публиката, като повечето от тази публика изобщо не се вълнува от творчеството на въпросния човек, а само от това какво е вършил, че е имал косми по гърдите, че си е отрязал ухото заради проститутка, че се е самоубил, накълцан от пропелера на яхта, че е бил хомосексуалист; без изобщо да ги интересува какво е създал, хората се интересуват от космите на гъза му, от аптечката му, от мръсното му бельо. Това е мършоядна, повърхностна тълпа, която КУПУВА тези книги, както и аз си купих една, издадена от "Бантам". И естествено, първо разглеждаш фотографиите. И естествено, старецът не изглежда добре. Това ли се случва с хората, които пишат по този начин? Прилича на лихвар в заложна къща. Добър материал за любителите на жълтини. Особено за онези, които не могат да напишат нищо свястно и се нуждаят от буфер, от патерица, от извинение. Виж ги – слизат по стълбите на римския амфитеатър в Ним, 1949 г. Хемингуей прилича на скован от артрит равин, а Мери – на сляпа хористка. Но има и по-лоши снимки, обилна храна за лешоядите. Да надникнем в историята, в самата биография...