Чарлс Буковски - Тежко без музика

При тази мисъл ледена тръпка премина от пръстите нагоре по ръцете и разтърси раменете му със спазъм. Колко тихо е, помисли си отново и изведнъж съзнанието му намери отдушник, твърда почва, той изпита отвращение към вихрушката от съображения, към гнета на числа и вероятности; гнетът на хаотичните и необосновани неща, които могат да убиват невидимо, безшумно, безмилостно.

Внимавай, каза си той, не оставяй емоциите да изопачат съзнанието. Неовладяната емоция е признак на малоценност! Слушай. Заради тях превърни всичко в числа, знаци, неизменни и проверени, добре балансирани формули.

И тогава най-сетне в него се надигна смях – не смях, а кикот, женски, полувнятен, полулуд.

– Стража!

И отново:

– Стража!

Стражарят се приближи и застана пред решетките.

– Искате ли да дойде свещеникът?

Стражарят беше плешив и дебел и той си помисли: плешив и дебел, в лицето му се срещат животинското и хуморът, и никое от двете не може да надделее, а очите му са толкова малки, толкова малки.

– Дано не ме заподозреш в грубост или злоба, стражарю, но човек като теб няма значение кога живее: сега или преди две хиляди години, или някъде по средата. Ти не оставяш следа, не правиш разлика, не откриваш посоки... Все пак велико е да си жив, дори в кожа като твоята. Велико е да стоиш там и да ме питаш дали искам да дойде свещеникът, велико е да си живееш твоя пресметлив животец и да наблюдаваш големите битки. В края на краищата и ти попиваш нещо от това, както си стоиш отстрани... но вече ми призлява да слушам собствения си глас. Кажи нещо. Какво мислиш, стражарю?

– Какво мисля?

– Да.

– Искате ли да дойде свещеникът?

– Не. Махни се.

Той седна в килията, беше му зле.

Опитвам се, опитвам се... опитвам се да разбера. Но целият проклет свят ми изглежда фалшив, фалшив... О, трябваше да остана в болницата, да си приказвам с хората, да рисувам нощем. Но исках да хвърля камък в блатото, да разтърся основите. О, копнеж – копнеж.

Той погледна надолу към петното на пода, което някога беше хлебарка, и отново се усмихна.

Щом Лари се прибра, хазяйката му го спря в коридора.

– В стаята ти има хора. Видели са обявата ти за грамофона и плочите. Рекох си, че е добре да ги поканя. Доста си побъбрихме и освен това...

– Хубаво си направила. – Той отмина.

Тя го хвана за рамото.

– Лари.

– Какво? – Той се обърна.

– Те са монахини.

Наемателят не отговори.

– Всичко наред ли е, Лари?

– Всичко е наред.

– Сигурен ли си, Лари? Те са калугерки. Не би било лошо, ако не бяха калугерки.

Той продължи по стълбите нагоре, после влезе в банята. Затвори вратата и погледна в огледалото. Изпи чаша вода и запали цигара. Всмукваше бързо с дълбоки вдишвания. Димът се разстилаше нагоре в банята, а цигарата образуваше тънко яркочервено въгленче. Лари си дръпна за последен път, отиде до тоалетната чиния и хвърли цигарата в нея. Върна се при огледалото и пак погледна...

Вратата на стаята му беше отворена и той влезе. Едната монахиня седеше на стола с изправена облегалка, а другата пристъпваше до грамофона с плоча в ръцете.

Тази на стола го забеляза първа.

– О, чудесни са, чудесни!

Лари се приближи до креслото и седна. Креслото бе близо до прозореца. Оттам се виждаха дърветата и задният двор. Дали беше вярно това, което каза Пол? Че си бръснат главите?

Монахинята, която държеше плочата в ръце, я сложи до грамофона и се обърна към него.

– Хайде – подкани я Лари, – пуснете я. Пуснете каквото пожелаете.

– О, аз съм сигурна, че всички са прекрасни – обади се седналата.

– Сестра Селия ги знае до една – каза изправената.

Седналата се усмихна. Зъбите ѝ бяха много бели.

– Имате изискан вкус. Почти целия Бетовен и Брамс, и Бах, и...

– Да – пророни Лари. – Да, благодаря ви. – Той се обърна към другата монахиня: – Защо не седнете? – попита.

Но тя не помръдна от мястото си.

Пот изби по челото му, по дланите, по ямката в основата на шията. Лари избърса ръце в коленете си. Защо го обзе чувството, че ще извърши нещо ужасно? Колко черни бяха одеждите им; и това бяло: какъв контраст. И лицата.

– Любимата ми – рече той – е Деветата на Бетовен.

Не беше тя. Лари нямаше любими творби.

– Бих желала да ги пускам на учениците в часовете – каза сестра Селия, седналата. – Толкова е тежко... без музика.

– Така е – съгласи се Лари. – За всички е така. – Гласът му звучеше драматично. Имаше усещането, че не се намира в тази стая. Беше топло лято. Очите му се замъглиха, гърлото му пресъхна. Лек повей го облъхна за миг по челото. Мислеше си за болници, за дезинфектант.