Чарлс Буковски: Тежко без музика

Изведнъж Карсън се развика:

– Видях те да взимаш тази карта! Откъде я взе? Дай я насам! Белязана е, белязана! Знаех си! Нищо чудно, че печелиш! Така значи!

Карсън се надигна, сграбчи картаджийчето за вратовръзката и започна да тегли. Карсън беше посинял от яд, а картаджийчето започна да почервенява, докато Карсън затягаше вратовръзката му.

– К'во става, ей! Ей! К'во става! – изкрещя Шипкий. – Дай да видя! Дай белязаната!

Карсън беше посинял и едва говореше. Думите излизаха с хриптене от устата му, докато продължаваше да дърпа вратовръзката. Картаджийчето започна да размахва ръце като едър октопод, изтеглен на повърхността.

– Пържи ни! – изхриптя Карсън. – Пържи ни! Извади една от ръкава, Господ ми е свидетел! Пържи ни, казвам ти!

Шипкий застана зад картаджийчето, сграбчи го за косата и раздруса главата му напред-назад. Карсън продължаваше да стяга вратовръзката.

Картаджийчето не издаваше звук. Само размахваше ръце и започваше да се поти.

– Ще те заведа някъде, където можем да пийнем бира и да хапнем – казах на мъжа с брадичката.

– Давай! Говори! Не можеш да ни изпържиш!

– Няма нужда – каза мъжът с брадичката.

– Мишок! Гнида! Свиня!

– Настоявам – казах.

– Опитваш се да обереш човек със стъклено око? Сега ще ти покажа, свиньо!

– Говори! Говори, свиньо! Ако не проговориш до две минути, точно две минути, ще ти извадя сърцето и ще го сложа за топка на вратата!

– Да тръгваме – казах.

– Добре – каза мъжът с брадичката.

Всички кръчми бяха затворили и трябваше да карам много навътре в града. Не можех да го заведа обратно в квартирата, затова се наложи да опитам при Мили. Тя винаги имаше нещо за ядене. Поне сирене.

Оказах се прав. Тя ни приготви сандвичи със сирене и кафе. Котката ме позна и скочи в скута ми.

Пуснах котката на пода.

– Гледайте, мистър Бърнет – рекох. – Дай лапа!

Котката не помръдна.

– Странно, винаги изпълнява – казах. – Дай лапа!

Сетих се как Шипкий обясняваше на мистър Бърнет, че говоря на птиците.

– Хайде! Дай лапа!

Започвах да се чувствам глупаво.

– Хайде! Дай лапа!

Наведох глава срещу главата на котката и вложих цялата си воля.

– Дай лапа!

Котката не помръдна.

Седнах отново на стола и взех сандвича със сирене.

– Котките са странни животни, мистър Бърнет. Непредвидими. Мили, пусни Шестата на Чайковски за мистър Бърнет.

Заслушахме се в музиката. Мили дойде и седна в скута ми. Беше само по пеньоар. Сгуши се в мен. Оставих сандвича настрана.

– Обърнете внимание – казах на мистър Бърнет – как инструментите подхващат маршовата част на симфонията. Според мен това е една от най-красивите части в цялата музика. Красота, сила, изящна структура. Какво майсторство!

Котката скочи в скута на мъжа с брадичката. Мили допря бузата си до моята и постави длан на гърдите ми.

– Къде се губиш, бебчо? Знаеш ли колко много липсваше на Мили?

Плочата свърши, мъжът с брадичката свали котката от скута си, стана и обърна плочата. Трябваше да сложи плоча № 2 от албума, защото, обръщайки я, щеше да стигне до кулминацията преждевременно. Не казах нищо и изслушахме края на симфонията.

– Хареса ли ви?

– Много! Много!

Той се наведе към котката, която седеше на пода.

– Дай лапа! Дай лапа! – каза той на котката.

Котката подаде лапа.

– Вижте – каза той, – мога да накарам котката да даде лапа. Дай лапа!

Котката легна долу.

– Не, дай лапа! Дай лапа!

Котката не помръдна.

Той наведе глава до главата на котката и каза в ухото ѝ:

– Дай лапа!

Котката завря лапа в брадичката му.

– Видяхте ли? Накарах я да даде лапа! – Мистър Бърнет изглеждаше доволен.

Мили се притисна о мен.

– Целуни ме, бебчо – каза тя. – Целуни ме.

– Не.

– Божичко, да не си се повредил? Какво те мъчи? Нещо те тормози тази вечер, личи си! Кажи на Мили! Мили е готова и в ада да влезе заради тебе, нали знаеш. Какъв е проблемът? А?

– Сега ще я накарам да легне – каза мистър Бърнет.

Мили ме обгърна с ръце и надникна в очите ми. Тя гледаше много майчински и тъжно и миришеше на сирене.

– Кажи на Мили какво те мъчи, бебчо!

– Долу! – каза мистър Бърнет.

Котката не помръдна.

– Слушай – казах на Мили, – виждаш ли този човек?

– Да, виждам го.

– Това е Уит Бърнет.

– Кой?

– Редакторът на списанието, на когото пращам разказите си.

– Този, дето ти праща малките писъмца?

– Отказите, Мили.

– Гаден е. Не го харесвам.

– Долу! – каза мистър Бърнет на котката.