Чарлс Буковски - Тежко без музика

Той посещава хиподрума, за да изучава живота и след това да се върне при пишещата машина, за да го превърне в Изкуство. Също като Хенри Дейвид Торо – той се стреми да притисне живота в ъгъла и да открие истината – тук няма кули от слонова кост. Буковски гледа на творческия процес като на нещо пряко свързано с вътрешното му развитие, а самият творчески процес изисква също толкова сериозна дисциплина, колкото ежедневието на един дзен монах. Той съчетава "математиката" на прецизните възприятия с дишането и Пътя на даоистките практики: писателят пътува и прави своите точни наблюдения върху всичко, което среща по своя път през действителния, всекидневен свят. На хиподрума, в бара, слушайки Сибелиус по радиото в тясната квартира, по утъпканите улички.

През 60-те години на XX век в Америка процъфтяват така наречените малки списания, вестници и циклостилни издания и в този период творческата активност на Буковски избухва в най-различни посоки. През 1967 г. с настъпването на Лятото на любовта ние виждаме един зрял Буковски, който подхваща дълго отлаганата си кариера на публицист тъкмо в разгара на хипи/младежката/сексуалната революция с дългата поредица "Записки на стария мръсник", които се появяват по страниците на редица периодики от Западния бряг и се занимават с разнообразни теми, включващи студентския бунт, войната във Виетнам, войната между половете, расизма и неволите на Хенри (Ханк) Чинаски. Част от колонките са визуално допълнени от хумористични рисунки, дело на самия Буковски. След публикуването на избрани колонки от поредицата в обща книга, издадена през 1969 г. от "Есекс Хаус", славата на Буковски се разнася навред, а Лос Анджелис, Сан Франциско/Бъркли и Ню Орлианс се превръщат в трите центъра на литературната му дейност.

Сега Буковски започва да рафинира своя образ/ маска на вироглав, печен, сладострастен пройдоха, който безскрупулно пиянства, бие се, преследва сексуални приключения и пише стихове и разкази, докато слуша Моцарт, Бах, Стравински, Малер и Бетовен. Той изобретява нов жанр, разположен между измислицата и автобиографията: смесица от конкретни събития, литературни и културни препратки и фантазно развити случки от личния му живот. Годините писателски труд започват да се отплащат, защото в прозата на Буковски проличава забележителна увереност и овладяност; тя е остра, жива, забавна, странна, точна, подвижна. Той следва примера на Хемингуей, използвайки прост речник и бърз диалог, но отива по-далече със своята огромна енергия, хумор и талант за карикатура и преувеличение. Майсторското използване на ритъма, темпото и комичната изненада личат добре в "Нощта, в която никой не повярва, че съм Алън Гинзбърг", където лудешкият, палячовски разказ препуска през поредица от неочаквани, странни сцени. Разказът също така илюстрира начина, по който Буковски комбинира фантазия с автобиография. Появата на Хал Норз на финала, както и френетично предаденият телефонен разговор за публикуването на "Пенгуин: Модерни поети 13" (където Буковски действително е включен заедно с Хал Норз и Филип Ламанша), позволява на Буковски да маркира един важен повратен момент в кариерата си, и то по небрежен и комичен начин. След циничните сексуални задявки, след буфонадата от физическо насилие и литературните намигвания разказът завършва в съвършено прецизираната тоналност на спокойна примиреност, на фона на сюрреалистични образи, извиращи може би от дълбините на детските спомени на разказвача, докато той разговаря нежно по телефона с дъщеря си.

В начина, по който Буковски руши табутата, се долавя яростна (но и иронична/хумористична) преднамереност. Той е брутален и сексуално маниакален така, както двамата му учители – Сароян и Фанти – не са, макар че тази яростна поза следва да се разбира като твърдата черупка, с която сам се предпазва от чуждото насилие. Но нищо в цялото "неприличие" на неговото творчество не е извън рамките на вековната класическа традиция: от Петрониевия "Сатирикон" до Бокачовия "Декамерон", по който впрочем Буковски моделира своя роман "Жени".

Така или иначе Буковски действително е литературен бунтар, също като Селин и Арто, и прекрачва границите също като един трети френски автор – Жорж Батай. Алтер егото на Буковски като стар "мръсник" улавя двойната валентност на сексуалността в цялото му творчество. Но у Буковски почти винаги звучи един мрачен – или черен – хумор, който подквасва неговата визия за абсурда на съществуването.

Читать дальше