Чарлс Буковски: Тежко без музика

С уважение,

О, колко добре познавах този подпис: издълженото "и" след "У"-то и отвесната черта на "Б"-то, която се спускаше до средата на страницата.

Пъхнах писмото обратно в джоба си и закрачих по улицата. Чувствах се много добре.

Пишех едва от две години. Две кратки години. На Хемингуей са му били нужни десет. А Шърууд Андерсън е бил на цели четирийсет, когато го публикували за първи път.

Изглежда, трябваше да оставя пиенето и леките жени. И без това уиски се намираше трудно, а виното само ми съсипваше стомаха. Виж, с Мили щеше да ми е по-трудно.

...Но Мили, Мили, не бива да забравяме изкуството. От руската литература получихме Достоевски, Горки, но сега Америка търси източноевропеец. Америка е отегчена от брауновци и смитовци. Брауновците и смитовците са добри писатели, но са твърде многобройни и всичките си приличат. Америка иска меланхоличната порочност, непрактичните съзерцания и потиснатите желания на един източноевропеец.

Мили, Мили, тялото ти е толкова хубаво със своите стегнати извивки надолу до ханша, а любовта с теб е лесна като да наденеш чифт ръкавици при нула градуса навън. Стаята ти е винаги топла и уютна, имаш грамофонни плочи и сандвичи със сирене, които харесвам. Мили, а помниш ли как си играехме с котката? Когато твоята котка беше още малко котенце? Опитвах се да я науча да подава лапа и да ляга долу, а ти казваше, че това не е куче и няма да ми се удаде. Но ми се удаде, нали, Мили? Сега котката вече е голяма и даже си роди котенца. Но всичко това ще трябва да си отиде, Мили: и котките, и тялото, и Шестата симфония на Чайковски. Американската литература си търси източноевропеец...

Бях стигнал до квартирата и понечих да вляза. Забелязах, че прозорецът ми свети. Надникнах вътре: Карсън и Шипкий седяха около масата заедно с някакъв непознат. Играеха карти, а по средата на масата имаше голяма дамаджана с вино. Карсън и Шипкий бяха художници, които не можеха да решат дали да рисуват като Салвадор Дали или като Рокуел Кент, и докато се колебаеха, работеха по корабостроителниците.

Тогава видях, че на леглото ми кротко седи някакъв мъж. Той имаше мустак и козя брадичка и ми се стори познат. Сякаш си спомнях лицето му. Бях го виждал в книга, вестник или може би филм. Замислих се.

Тогава си спомних.

Когато си спомних, не можах да реша дали да вляза или не. Какво да кажа? Как да се държа? Трудно е с такъв човек. Трябва да внимаваш какво ще кажеш, трябва да внимаваш за всичко.

Реших първо да се поразходя. Бях чел някъде, че когато човек е нервен, това помага. Докато тръгвах, чух как Шипкий изпсува, а някой изпусна чаша. Това никак не ме улесняваше.

Реших да си намисля речта предварително. "Не ме бива много в приказките. Аз съм затворен и напрегнат. Трая си и после излагам всичко на хартия. Сигурен съм, че ще ви разочаровам, но това е положението."

Реших, че толкова стига, след което си довърших разходката и влязох в квартирата.

Забелязах, че Карсън и Шипкий са пияни, което не ме улесняваше никак. Картаджийчето, което бяха довели, също беше фиркано, но всички пари на масата бяха пред него.

Мъжът с брадичката се изправи от леглото.

– Как сте, сър? – попита той.

– Добре, а вие? – стиснахме си ръцете. – Надявам се, че не сте чакали твърде дълго?

–Не.

– Всъщност – започнах аз – не ме бива много в приказките...

– Освен когато е пиян. Тогава крещи като дивак. Понякога излиза на площада и държи речи, а ако никой не го слуша, приказва на птиците – каза Шипкий.

Мъжът с брадичката се ухили. Имаше великолепно ухилване. Виждаше се, че е човек с понятие за нещата.

Другите двама продължиха да играят карти, но Шипкий завъртя стола си, за да ни гледа.

– Аз съм затворен и напрегнат – продължих, – и...

– Спрегнат или впрегнат? – изкряска Шипкий.

Това беше гадно, но мъжът с брадичката се усмихна и аз се успокоих.

– Трая си и после излагам всичко на хартия и...

– Обтегнат или натегнат? – изкряска Шипкий.

– Сигурен съм, че ще ви разочаровам, но това е положението.

– Слушай, господинчо! – изкряска Шипкий, като се поклащаше на стола си. – Ти, с брадичката! Слушай, аз съм метър и осемдесет, с вълниста коса, стъклено око и чифт червени зарове.

Мъжът се засмя.

– Не ми вярваш? Не вярваш, че имам чифт червени зарове?

Кой знае защо, когато се напиеше, Шипкий все искаше хората да повярват, че има стъклено око. Посочваше някое от очите си и настояваше, че е стъклено. Заявяваше, че това око е било изработено от баща му, който бил най-добрият специалист в света, но за нещастие бил погубен от тигър в Китай.