Чарлс Буковски: Тежко без музика

Една хлебарка прекоси пода с бързи, отсечени движения и спря бързо и отсечено пред обувката му. Тя се задържа така и той престана да потропва, наблюдавайки я. От неподвижните пръсти върху бутилката до формата на обувката пред хлебарката очертанията на фигурата му бяха изтънчени, пластични, меки, без да са женствени; излъчваше достойнство, което напомняше за крале, принцове, за нещо пазено и отглеждано с внимание, и ако някой не знаеше фактите, би си помислил, че този човек е непокътнат от живота. (Той вдигна стъпало и смачка хлебарката.) Беше около трийсетгодишен и лицето му, като лицето на всеки мислител, изглеждаше едновременно по-младо и по-старо от истинската му възраст. Движенията му бяха сдържани и меки, винаги подчинени на мозъка, и понякога сред тълпа ставаха принудени и забързани, за да не привличат внимание. По време на процеса, когато беше гореща новина, репортерите се тълпяха пред килията му. Той се усмихваше, докато му задаваха въпросите си, но в усмивката му нямаше нищо весело, сякаш можеше да има! И все пак това не беше подправена усмивка. Тя бе по някакъв начин приятна. У него сякаш нямаше омраза: само неопределеност, колебливост. Не се бръснеше и по лицето му беше покарала тънка брада, като космите под мишницата. Това му придаваше мъченически вид, брадата и тези призрачни очи, той се облягаше на стената, палеше цигара с изящно движение, поглеждаше надолу. После се усмихваше на репортерите.

– Е, приятели, какво мога да направя за вас?

По някое време подмяташе:

– Само дръжте свещениците по-далече оттук...

Той седеше в килията, а пръстите му започнаха да потропват отново върху бутилката. Но вече не бе така приятно, защото му бе познато. На лицето му започна да се прокрадва усмивка.

Разполагал беше с достатъчно време да напише книга. Трябваше да напише книга. На ръка, с печатни букви. Първата буква на всяка глава – орнаментирана. С роза, листо или девиче коляно. Трябваше да напише книга. Всички постъпват така. "Държавната измяна... се състои единствено в това да се окажеш от губещата страна на революцията." Това е малка страна, но можех да напиша голяма книга... Това е малка страна, но с 20 танка повече, само 20, щях да бъда в Каселдаун, а Къртрайт щеше да е тук, на моето място, и да пише книга. Бога ми, дори със 100 коня...

Но ето че сега си жертвата, която ще краси учебниците по история. Работата е там, че ти си убил хлебарка, но също, или, по-точно, те ще я убият днес, когато слънцето залезе... А малките четат ли, четат, а учителката шари с дългата си дървена показалка по цветната карта, окачена на дъската. Тетрадките, мастилото по чиновете... запомнете, запомнете това... Цяло движение, цял поток от думи, мисли, идеи... часове говорене, отговори, традиция, набивана в невинните мозъци, вечна и неизменна. После те пеят, пеят, излизат под строй от класните стаи, тупкат топките и вярват... порастват, четат вестниците и вярват... и всичко това само заради разлика от 100 коня, 100 парчета животинско месо, които ядат и се изхождат; тъпо, тъпо, тъпо животинско месо, от което се раждат нотите на марш... Конете на Къртрайт.

Той отпи от бутилката отново, обхванат от самота, но не заради четирите влажни, олющени стени.

И все пак ... ти направи каквото можа. Ако беше победил, сега другият щеше да бъде на твоето място... Защо ти трябваше? Не знаеше ли, че извън малцината избрани смисълът се губи? ... Не, не беше от амбиция... Подтикнаха го хората, чийто живот изтичаше и отслабваше, потопен в страх. Всичко беше само ритуал на нищонеправене, никогоненараняване, безнадеждност. Гладът за действие, който растеше у него... действие, което да разчупи задушаващата черупка.

Той вдигна бутилката пред очите си. Светлината бе слаба, но той успя да разчете думите, издълбани в стъклото: ФЕДЕРАЛНИЯТ ЗАКОН ЗАБРАНЯВА ПРОДАЖБАТА ИЛИ ПОВТОРНАТА УПОТРЕБА НА ТАЗИ БУТИЛКА...

Той се изправи и вдигна поглед към стената. Стените имаха странен сив цвят, бяха студени и влажни, и дебели – пропити със своята собствена драма, – и толкова стари... Стари. Интересно нещо как жените... Как остаряват. Колко тъжно е това. Младите девойки вървят стегнати и горди... тази гордост поражда ненавист, защото гордостта няма място в нещо механично и мимолетно. Право на гордост имат само онези, които създават нещо ново и побеждават... Той се усмихна отново, изправен, взрян в стената. Тя изглеждаше изпълнена със смисъл и той прокара пръст по твърдата, сива, влажна повърхност.

Гърлото му беше пресъхнало и той отиде да напълни на чешмата тенекиеното канче. Водата изпълни канчето като въртоп, пенейки се от силната струя. Той завъртя обратно крана, но закъсня и върху чистата, пореста кожа на обувките му паднаха няколко капки. Нещо се превъртя бавно зад челото му и той си помисли, колко е тихо. Изпи водата, но тя имаше неприятен тенекиен вкус и изведнъж му призля. Приседна на нара, обгърнат от сенки и цимент, дишайки тежко, и с всеки дъх усещаше вкуса на тенекия. Той допи остатъка от бутилката и я постави внимателно на пода. Поставянето на бутилката беше едно от малкото независими действия, които му бяха останали. Опря гръб о стената, затвори очи, отвори ги и си даде сметка, че вероятно просто е много уплашен и съзнанието търси да намери някакво извинение за смъртта на плътта.