Чарлс Буковски: Тежко без музика

Котката легна долу.

– Гледайте – извика той. – Накарах котката да легне! Искам да купя тази котка! Великолепна е!

Мили затегна прегръдката си и ме погледна в очите. Бях безпомощен. Чувствах се като все още жива риба в хладилния щанд в петък сутрин.

– Слушай – каза тя. – Мога да го накарам да отпечата някой от твоите разкази. Мога да го накарам да отпечата всички твои разкази!

– Гледайте как карам котката да легне! – каза мистър Бърнет.

– Не, не, Мили, не разбираш. Редакторите не са като дребните бизнесмени. Те имат скрупули !

– Скрупули?

– Скрупули.

– Долу! – каза мистър Бърнет.

Котката не помръдна.

– Знам ги аз тези скрупули! Не се притеснявай за скрупулите, бебчо, ще го накарам да отпечата всичките ти разкази!

– Долу! – каза мистър Бърнет на котката.

Котката не реагира.

– Не, Мили, не става.

Цялата се беше увила около мен. Едва дишах, а и тя е доста тежичка. Усещах как стъпалата ми изтръпват. Мили допря буза до моята и потърка гърдите ми с длан.

– Трай, бебчо.

Мистър Бърнет наведе глава до главата на котката и каза в ухото ѝ:

– Легни!

Котката бръкна с лапа в брадичката му.

– Мисля, че тази котка е гладна – каза той и седна на стола си.

Мили се премести и седна на коляното му.

– Къде си направи тази сладка козя брадичка? – попита тя.

– Извинете – казах, – трябва да пийна вода.

Отидох в кухненския бокс и седнах на масата, вторачен в цветчетата на мушамената покривка. Опитах се да изстържа с нокът едно от цветчетата.

Беше ми достатъчно трудно да деля любовта на Мили с търговеца на сирене и със заварчика. Мили с прекрасното тяло. Мамка му.

Останах да седя там и след малко извадих от джоба си писмото с отказа на издателството и го прочетох още веднъж. Там, където беше прегънато, писмото се беше разръфало и потъмняло. Трябваше да престана да му се любувам и да го поставя между страниците като изсушена роза.

Замислих се над съдържанието му. Винаги съм имал този проблем. Още в колежа изпитвах влечение към меланхоличната порочност. Асистентката по къс разказ ме заведе една вечер на вечеря и кино и ми изнесе лекция за красотата на живота. Бях ѝ дал един разказ, в който аз в ролята на главния герой, бях отишъл на плажа през нощта, за да медитирам върху смисъла в Христос, смисъла в смъртта и смисъла, пълнотата и ритъма във всички неща. И тъкмо по средата на моята медитация се появява гурелив клошар, който рита пясък в лицето ми. Аз го заговарям, после му купувам бутилка и пием. После повръщаме. След това отиваме в заведение с лоша слава.

След вечеря асистентката отвори чантата си и извади моя разказ за плажа. Тя разгъна страницата до появата на клошаря и изчезването на смисъла в Христос.

– Дотук – каза ми тя, – дотук текстът е много добър, дори великолепен.

След това се втренчи в мен с онзи поглед, който притежават само интелектуалците с пари в банката и завидно социално положение.

– Само че извинявай, извинявай много – и тя почука с нокът върху долната половина от разказа, – какво търси това нещо тук?

Не можех повече да отсъствам. Станах и се върнах и хола.

Мили се беше увила около него и се взираше в очите му. Той изглеждаше като риба на лед.

Мили сигурно си помисли, че искам да говоря с него за издателските процедури.

– Извинете ме, трябва да се среша – и излезе от стаята.

– Хубаво момиче, нали, мистър Бърнет?

Той се поизпъна и поправи вратовръзката си.

– Извинете – каза, – но защо все ме наричате мистъp Бърнет?

– Ами не сте ли?

– Аз съм Хофман. Джоузеф Хофман. От животозастра- хователна компания "Къртис". Дойдох във връзка с пощенската картичка, която ни изпратихте.

– Не съм пращал никаква картичка.

– Но ние получихме такава.

– Не съм пращал.

– Нали сте Андрю Шпиквич?

– Кой?

– Андрю Шпиквич, живеещ на адрес "Тейлър Стрийт" 3631.

Мили се върна и се уви около Джоузеф Хофман. Нямах сърце да ѝ кажа.

Затворих вратата много тихо, спуснах се по стълбите и тръгнах по улицата. Изминах половин пресечка и видях, че светлината в прозореца угасна.

Хукнах презглава към квартирата с надеждата да е останало малко вино в голямата дамаджана на масата. Но не очаквах да извадя тоя късмет, защото съм твърде много сага за определен тип личност: меланхолична порочност, непрактични съзерцания и потиснати желания.

Той седеше в килията си, потропвайки с пръсти по бутилката, като си мислеше: много спортсменско от тяхна страна да ми дадат тази бутилка. Допирът на леко разтворените му пръсти до бутилката беше приятен, хладен, твърд. Той харесваше уискито и намираше, че то прави живота поносим; сваля напрежението; избистря неспокойния ум; подрежда го, укротява го, съсредоточава го върху целта.