Чарлс Буковски - Тежко без музика

– За нас няма значение. Ако не искаш, ще ти струва пет хиляди. Ако искаш, двайсет.

Възцари се мълчание. То продължи най-малко три минути.

Мъжът проговори.

– Искаш ли го или не? Трябва да кажеш веднага.

– Добре, свършете го.

– Добре – каза мъжът. – Ще ти се обадим.

Той стана. Погледна надолу към мен.

– Мамка му, не е валяло от шест-седем месеца. Сигурно е от парниковия ефект, как мислиш?

– Да, според мен преебаха стратосферата.

– Мръсници – каза мъжът. После се обърна, отправи се към вратата, отвори я и излезе, без да погледне назад.

Порцията чоу мейн не изглеждаше много апетитна. Допих бирата и кимнах на сервитьора. Поисках сметката.

Реших повече да не идвам тук. Мястото не ми допадаше.

Четири дни по-късно, около 7 вечерта, намерих под вратата си пощенски плик. Отворих го. Имаше снимки. На снимките беше той. Мъртъв. Седеше наклонен в някакъв фотьойл. Седеше изправен, но леко наклонен надясно. Езикът му се показваше от устата. На челото му имаше голяма дупка. Усетих се замаян. Поех дълбоко въздух и мисълта ми се проясни. Имаше осем-девет снимки, направени от различни ъгли. Тогава забелязах бележката. Тя беше написана с букви, изрязани от вестник, залепени върху листчето.

Изгори снимките. Веднага. И тази бележка. Направи го.

Веднага.

Отидох до камината, провесих снимките и бележката и поднесох запалката под тях. Пуснах ги в камината и се загледах в пламъка. Замириса неприятно. Вероятно от снимките.

Пепел при пепелта.

Той беше мъртъв.

Влязох в спалнята и приседнах на леглото.

Телефонът иззвъня.

– Ало? – казах аз.

– Имаш ли парите у себе си? – чух в слушалката.

– Да. Как да ви ги дам?

– Не се тревожи. Просто кротувай, докато ти се обадим.

И затвори.

Поставих слушалката обратно и се изтегнах на леглото.

Имах усещането, че съм плътно покрит с мъх или слуз, или нещо подобно. Устата ми беше пресъхнала и се чувствах странно.

Не биваше да го правя. Можех да го преживея. Това беше по-зле. И никога нямаше да разбера какво означаваше онова, каква бе причината за него.

Вратата на банята беше открехната и лампата светеше. Тогава го видях. Дали? Приличаше на мен и стоеше срещу огледалото.

Скочих и се втурнах в банята. Там нямаше никого.

Там нямаше нищо.

Тогава чух да се тропа на вратата на жилището ми.

Обърнах се и тръгнах към нея.

Беше ме помолил да напиша нещо за "езика" и ето, правя тук скромен опит. Това ми послужи като извинение да се измъкна. Жена ми има гости на долния етаж. Приятни са. Може би. Но аз се качих тук и започнах да пиша. Нали съм писател. Ако трябва да пия, предпочитам да го правя зад пишещата машина.

– – – – – – Бук

Езикът на един писател произтича от средата му и от начина му на живот. Цял живот съм бил пройдоха и общ работник. Разговорите, които са стигали до ушите ми, не могат да се нарекат ерудитски. А годините зад мен не изобилстват от връзки с висшето общество. Аз си бях на бунището. Бях донякъде луд, но това беше необичайна лудост, защото сам я насърчавах. Оставих съзнанието си да витае около тази лудост, да хапе опашката си. Пришпорвах инстинктите си и подхранвах пристрастията си. Самотата бе моят коз, с който разпалвах своята действителност. Отдавах голямо значение на личното си време, бях погълнат от стремежа да го обезпечавам. Да бъда насаме със себе си – това бе моето убежище. В един град открих изоставено гробище и започнах да спя там по пладне със своя махмурлук. В друг град прекарвах часове, вторачен и мръсния, вонящ канал, без да мисля за нищо. Нуждаех се от часове, дни, седмици, години време само за себе си. Намирах си малки стаи под наем, в които гладувах. Умеех c малко пари да изкарам дълго. Жертвах и всичко, за да спечеля повече лично време. И да стоя извън обществения живот. Дневното ми меню най-често се състоеше от един шоколадов десерт с ядки. Най-големият ми разход беше бутилка евтино вино. Сам си свивах цигарите и пишех стотици разкази, повечето от които – на ръка, с печатни букви. Пишещата ми машина през повечето време беше в заложната къща. За да наблюдавам хората, аз сядах в някой бар и просех почерпки. Висок 183, аз често тежах едва 65 килограма, при това добре наквасен. Бях като героя от филма "Кльощавия" и камбанарията ми беше пълна с прилепи.

Не бях нещастен. Почти се наслаждавах на нищетата си. Гладът е мъчителен само през първите два-три. После човек изпада в странна еуфория. Не стъпваш, а летиш по стълбите надолу, слънчевата светлина става особено ярка, а звуците – необичайно отчетливи. Възприятията се изострят, а не се притъпяват. Празниците и световните събития стават безсмислени. Не знаех що за състояние е това, но като цяло се радвах на добро здраве. Самотата не беше проблем. Основният проблем бяха зъбите. Сполитаха ме ужасни зъбоболи. Жабурех устата си с вино и крачех яростно из стаята. Зъбите ми се клатеха, можех да ги движа с пръст. Понякога се случваше зъбът да остане в ръката ми. Много странно нещо.