Чарлс Буковски - Тежко без музика

Той отново смени лентата и мина вдясно. Последвах го.

Тогава той взе следващата отбивка от магистралата. Останах зад него като залепен.

Видях очите му, докато гледаше в огледалото за обратно виждане. Очите му изглеждаха уплашени. И би трябвало. Вбеси ли ме някой, ставам шибан тигър. Доста хора са се уверили в това.

Той зави надясно по булеварда и аз го последвах, броня в броня. Той ускори към зеления сигнал на кръстовището; пред него нямаше други коли. Светна червено и той натисна газта. Продължих да го следвам. Някакъв тип отсреща тръгна да прави ляв завой. Колата му свърна право към мен, докато пресичахме кръстовището. Той натисна спирачките, но закачи задницата ми. Завъртях се леко, после изправих колата и отново се залепих за моя приятел. Той се опитваше да се изплъзне. По някакъв начин моята кола се показа по-бърза и аз отново се лепнах за бронята му.

Щях да последвам копелето и в ада. Щях да го закарам в ада. Бях преглътнал прекалено много скапани бракове, прекалено много скапани назначения, прекалено много скапано всичко, за да преглътна ебавките на този изрод.

Следващият светофар беше червен. Той спря и зачака. Предната ми броня опираше в неговата задна. За малко да сляза и да го докопам, но прозорците му бяха затворени, а вратите – със сигурност заключени. Щях да намеря начин.

Светна зелено и подкарах зад него. Той се изнесе в съседната лента. Аз го последвах. Бях като смъртта. Неговата смърт.

Внезапно той зави в някаква уличка. Последвах го, без да изоставам. Тогава той се прецака. Навря се в някаква отбивка, която се оказа задънена. Беше мой.

Той спря пред товарителната рампа на някакъв затворен склад. Предницата му опираше в рампата.

Спрях зад него, като долепих предната броня в задницата му. Беше в капан.

Той остана да седи в колата си. Прозорците му бяха вдигнати. Седеше вътре напълно неподвижен.

Очевидно нямаше телефон, за да се обади за помощ.

Аз седях в колата и обмислях как да постъпя.

Можех да му спихна шибаните гуми. Можех да потроша колата му – прозорците, ламарините. Но исках него. Исках да потроша него.

По радиото все още звучеше Малер. Когато симфонията свършеше, щях да изляза и да направя нещо; имах време. Време колкото искаш. Вкъщи не ме очакваше никаква страстна мадама.

И двамата седяхме в колите си. Запитах се какво ли си мисли онзи. Със сигурност повече нямаше да кара залепен за нечия броня.

Малер продължаваше да свири и двамата продължавахме да чакаме. После, тъкмо преди да свърши Малер, той отвори вратата и слезе.

Неочакваното. Това малко ме разтърси. Той приемаше моето предизвикателство. Показваше известен кураж. Изправяше се срещу мен. Добре. Добре. Добре, шибано добре.

Слязох от колата. Тогава го видях ясно. Беше той, разбира се.

Пристъпих към него.

Той не помръдна. Зад него имаше два-три метра свободно пространство, но той не помръдна.

Стигнах на около метър от него и спрях.

– Добре, копеле, казвай.

– Какво да казвам?

– Защо се ебаваш с мене? Какво искаш? Кой си ти?

– Моя си работа.

– Доста си ербап за човек, дето след малко ще го ритат оттук до Хонолулу.

– Ще видим тая работа.

– Така ли?

– Така.

– Отиде твърде далеч, като изчука гаджето ми.

– Хубаво момиче – ухили се той, – хубава, стегната путка.

Втурнах се напред и замахнах с деснячката. Той се наведе, за да избегне удара, и се изправи.

– Ще трябва да се постараеш повече.

– Ще го направя. Ще те смеля.

– Хайде.

Пристъпих, направих лъжливо движение с дясната ръка и му забих ляв зад дясното ухо. Той тръсна глава, правейки се на замаян, след което ми вкара един десен, който се стовари върху челото ми с голяма сила. Не беше слабак. Но чувствах, че предимството е мое. Втурнах се напред, размахвайки юмруци в махленски стил. Той също започна да удря. Отнесох няколко здрави тупалки. Но чувствах, че вземам превес, и когато ударите му започнаха да отслабват, започнах да го виждам по-добре и се прицелих. Ударих го странично в корема, след което вкарах здрав десен ъперкът. Той падна и се изтърколи. Не го ритнах. Стоях и го чаках да се изправи. Щях да му хвърля един хубав старовремски, бавен, методичен и брутален пердах, та да го сънува след това.

Той се изправи, тръсна глава и се насочи със залитане към колата си.

– Не още, сладур – казах, – мисля да те довърша.

Той седеше на предната седалка. После излезе.

Държеше спретнато черно пищовче, при това не от най-малките. И преди съм виждал насочен в мен пистолет и ще ви разкрия една тайна. Първото нещо, което забелязваш в един пистолет, е дупката на края на цевта. Много занимателна дупка. Оттам ще излезе нещото. Тази дупка е като змийски поглед върху птичка, заек, плячка. Безвъзвратен поглед.