Чарлс Буковски - Тежко без музика

Отидох да си взема кафе. Докато се върна на мястото си, ставката се бе покачила. Победа на № 9 плащаше $18.70 върху еднодоларов залог. Шибаният садист ми отне цели $167.

Останах на хиподрума. Разхождах се насам-натам, като се оглеждах за мъжа. Не се виждаше никъде. Видях сума ти грозни мутри, няколко идиоти, един-двама убийци, но него не видях. Тръгнах си на осмата гонка и се прибрах...

Паркирах колата и закрачих към моя блок. Отключих вратата и влязох. Вътре беше гаджето ми Карин. Милата Карин, с нейните невинни кафяви очи, тънки бедра, дебели прасци. Седеше на дивана и гледаше телевизия. Имаше ключ от апартамента. Погледна ме.

– Мислех, че отиваш за водка. Къде ти е водката?

– Какви ги говориш?

– Каза, че отиваш за водка, когато излизаше.

– Откъде?

– Оттук. Преди двайсетина минути.

– Не съм бил тук преди двайсет минути. Цял ден бях на хиподрума.

– На интересен ли се правиш? – попита Карин. – Не помниш ли каква страхотна любов правихме?

– Каква любов?

– По-рано следобеда, мъжкарче. Беше добър, беше адски добър този път.

Влязох в кухнята, налях си половин чаша уиски, пийнах, отворих си една бира, върнах се, седнах с бирата и уискито. Седях на креслото срещу Карин.

– Значи правих хубава любов, а?

– И още как! Не знам какво ти беше станало.

– Чуй, Карин, погледни ме. Така ли бях облечен, когато ме видя за последен път?

– Не, като се замисля... Когато излезе за водка, беше облечен в бяла риза, тъмносини панталони и черни обувки. Сега си в жълта риза, кафяви панталони и кафяви обувки. Странно... да не си се преоблякъл някъде?

– Не.

– Тогава какво си направил?

– Нищо не съм направил. Онзи, с когото си била в леглото, не съм бил аз.

– Я стига – изсмя се Карин. – Ако не си бил ти, кой тогава?

– Не знам.

Допих уискито и надигнах бирата.

Карин стана от дивана.

– Тръгвам си. Не ми харесва държанието ти. Когато се вразумиш, обади ми се.

– Добре, Карин.

И излезе.

Може би наистина полудявах. Но аз наистина бях прекарал следобеда на хиподрума. Нямаше как да съм бил у дома. Да не се бях раздвоил? Можех ли да бъда на две места едновременно? И да помня само едното.

Нуждаех се от помощ. Но не знаех към кого да се обърна. Никой нямаше да ми повярва.

Отидох на единственото място, където можех да

отида; в кухнята за още едно питие.

Докато правех това, си спомних как беше облечен мъжът на хиподрума: бяла риза, тъмносини панталони черни обувки...

Минаха няколко седмици, през които не се случи нищо. Дори започнах да се виждам отново с Карин.

Животът продължи по своя скучен и тягостен начин. Колкото до неотдавнашната случка, реших,че съм претърпял временно умопомрачение и си бях въобразил всичко това. Започнах да пия и да залагам повече, за да се освободя от възможно най-много мисловни процеси. Все пак двете най-важни неща в живота на човек са да избягва болката и да спи добре нощем. Не е ли така?

Нещата продължиха да се влачат до един конкретен ден. Пак беше сряда, не, беше четвъртък и бях извадил късмет на хиподрума. Връщах се по магистралата, когато забелязах някакъв тип в светлозелена нова кола; той се движеше доста близо зад мен. Забелязах го в ретровизьора. Беше се лепнал за задната ми броня. Натиснах газта, но той продължи да се движи плътно зад мен.Хората са пълни с ненавист, нещо в живота им не се получи, както са очаквали, и първото място, на което отиват да си излеят яда, е магистралата.

Минах в другата лента, за да разкарам досадника, но той също смени лентата и отново се залепи за мен. Бях привлякъл някакъв откачалник.

Отново смених лентата, включих радиото и извадих късмета да попадна на Малер. Това можеше да обърне нещата. Погледнах в огледалото. Копелето беше минало в моята лента и отново душеше задницата ми.

Чукнах спирачките, той също чукна неговите. Усетих леко блъсване. Беше ме пернал съвсем леко. Кръвта се качи в главата ми и забуча в ушите ми. Побеснях. Не се ядосвам лесно, но ето че се ядосах. Не обичам да се ядосвам, защото когато се ядосам, ядът ме държи дълго. Никога не ми е пукало много за другите, ако те не ме закачат, и аз не ги закачам. Сега обаче бях бесен.

Погледнах в дясното огледало, после във вътрешното, после рязко се изнесох вдясно. Наместих се между един пикап и един кадилак. Успях да отърся копелето от гърба си. Но продължавах да съм бесен. Той караше малко пред мен вляво. Видях шанса си и минах вляво, като се залепих зад него. Сега ми падна в ръчичките. Видях регистрационния му номер: 6DVL666.