Чарлс Буковски - Тежко без музика

Паунд се провали и за да спасим паметта му, ние го броим наедно с лудите и казваме, че е бил невменяем. Но ако фашистите и нацистите бяха спечелили войната, мисля, че Паунд щеше да е първият, който да се обърне срещу тях, без да мисли за последствията. Той просто заложи на Губещия, а Губещият никога не е печелил пред Военен трибунал.

Също така, в Америка след Първата световна войни така наречената интелигенция, университетите винаги са симпатизирали на левицата (особено голямата вълна в периода 1931-1947). Човекът на изкуството, които симпатизира на левицата, се радва не само на снизхождението на обществото към политическите му възгледи, но и на възхищение от проявената творческа смелост.

Паунд просто не се вместваше в тяхната интелектуална рамка.

Какъв е изводът от всичко това? Последователите на Паунд настояват, че творчеството на един човек трябва да се разглежда само по себе си, без да се обръща внимание на дребните прояви на политическа ексцентричност. Опонентите им възразяват, че трябва да се съди целият човек. (Което означава, по техния аршин. Ако аз съм прав, значи ти грешиш. Прав ли съм?)

Дали човешката история се диктува от някакво изначално вътрешно Добро у човека или от Алчност и Жажда за Власт и Самоутвърждаване? Или от някаква смесица от двете? Не знам. Аз съм от онези възмутителни хора, които не се интересуват от политика. Нямам свои убеждения.

Всичко, което знам за Паунд, е това, което съм прочел от него. Според мен като творец той притежава великолепно възприятие за света: къде и как да го постави. И как, и как. Освен това обичаше номерата и често се подсмиваше в шепа зад баламосаната тълпа. Струва ми се, той съзнаваше, че голяма част от нещата му са шарлатания, но изтънченият начин, по който ни баламосваше, сам по себе си е форма на изкуство.

Не беше ли Ницше, който на въпрос за мнението му за поетите отговорил: "Поетите ли? Много лъготят".

Паунд усъвършенства Лъжата: той я постави в контекста на високо, заплетено развлечение. Понякога дори той самият не разбираше какво върши. Веднъж чудесното му писане може да вдъхнови човека, друг път се оказва просто студена риба.

Малцина могат да останат докрай верни на себе си. Ако, в най-лошия случай, Паунд е Големият мошеник, то с кого да го заменим? С Робърт Лоуел?

Поетите, разбира се, не са единствените страдащи хора на този свят, те просто повече говорят за това. А критиците, приятелю, критиците, те каква главонога мърша са. Извинете ме, това е всичко, което знам по своя жалък начин. Като цяло всичко, което имам да кажа, е: Езра, да.

Да, да, да, да, да, да, да, да, да, да и да.

още през 40-те, под редакторството на Карес Кросби от издателство "Черно слънце," съпруга на Хари Кросби, който все пишеше за самоубийство и за черното слънце, докато не го извърши една нощ заедно с проститутка в някакъв парижки хотел, както и да е, пратих свой разказ на списание "Портфолио," където го приеха.

година-две по-късно аз съм съвсем полудял и се опитвам да бъда писател, живея в някаква колиба с покрив от катранена хартия за $ 1.25 седмично в Атланта, без вода, без отопление, без осветление.

чувствам се по-зле от Кафка и може би по-гадно от Тургенев, гладувам, изгубил съм всичко, родителите ми са се отказали от мен, те и без това нямат нищо, останал съм без стотинка, но имам марки и пликове и адреса на старото "Портфолио" и адреса на Кей Бойл, пиша и на двата по едно писмо от пет-шест страници, в което обяснявам какво е останало от душата и плътта ми, и двете бързо се топят, пускам писмата и чакам, чакам и чакам, опитвам се да открадна една ябълка от щанда и ме хващат, опозорен съм, никога не съм се опитвал да открадна нещо, и чаках, и чаках, с просрочен наем от $1.25, но ме оставиха, защото собственикът на жилището умираше също като мен, много христосовци на много кръстове, както и да е, Кей Бойл така и не отговори, голямата либералка, голямата защитничка на потиснатите, и без това никога не съм харесвал нейния стил, огладен, зализан. Бях помолил за $ 10, бях обещал да ги върна, щях да ги върна, аз съм такъв.

както и да е, ето че пристигна писмо от Карес Кросби, "Портфолио" било умряло, но тя си спомняла моя разказ, чудесен разказ, сега живеела в замък в Италия и животът ѝ бил посветен на бедните, в селото под нея имало много бедни и толкова приятно, че съм се обадил.

в писмото нямаше пари, тръсках листовете отново и отново в моята тъмна колиба, беше ужасен студ навън и вътре и аз седях по тънка калифорнийска риза и панталони, после разкъсах плика и проверих всички гънки – нищо. По-достойни ли бяха италианските бедняци от американските, по-силно ли чувстваха глада в стомаха си?