Чарлс Буковски - Тежко без музика

Странните типове продължават да пристигат.

Всички искат да пият с мен. Не мога да поместя всички в живота си, нито да бъда добър с всички, нито дори да намирам всички тях за интересни. Но тези хора си приличат в едно отношение – всички те са отвратени о сегашния ни начин на живот и всички приказват за товa, някои от тях – бурно, но хубаво е да знае човек, че не всички в Америка са налапали масовата стръв.

Не всички, които наминават, са хора на изкуството (слава тебе, Господи), някои са просто странни. Л. У. е бездомник от пет-шест години. Живял е по бардаци, мисии, пътувал е с товарните влакове и има някои интересни истории от по Пътя.

И той довтаса. Беше добър актьор. Умееше да представя своите преживелици, като изиграваше ролите на всички участници в тях. Беше съсредоточен и сериозен, но и забавен, защото истината най-често е по-скоро смешна, отколкото сериозна. Л. У. пристигаше в 4 следобед и оставаше до полунощ. Веднъж разговорът ни продължи 13 часа и накрая закусихмс в 5 сутринта в "Нормс".

Л. У. беше творец, който не разполагаше с друго изразно средство освен устния разказ. От Л. У. чух някои истории, които по-късно използвах за себе си. Не много. Една-две. Но имаше навика да се повтаря, особено когато присъстваха други хора. Бях принуден да слушам едни и същи истории по два и по три пъти. Другите се смееха така, както се бях смял и аз първия път. Смятаха, че е страхотен.

Озадачаваше ме как Л. У. разказва своите истории по абсолютно еднакъв начин, дума по дума. Всъщност всички го правим, не е ли така? Започнах да се отегчавам от Л. У. и той разбра това. Не съм го виждал от доста време. И едва ли ще го видя отново. Направихме един за друг каквото можахме.

Има и други. Не спират да идват. Всеки със своята запазена марка говорене и живеене. Привличал съм някои истински оригинали от тези лосанджелиски теркове и предполагам, че ще продължат да се появяват. Не знам защо хората не спират да ми се представят. Аз не ходя никъде. Малцината досадници, които се вясват, разкарвам своевременно. Би било липса на самоуважение, ако не го правех. Вярвам, че ако човек се отнася към себе си с уважение, ще бъде честен и добър и с другите.

Лос Анджелис е пълен с много странни хора, вярвайте ми. Мнозина от тях никога не са помирисвали магистралата в 7.30 сутринта, не са дупчили работен картон, дори не са работили, нито пък възнамеряват да работят, не могат, не искат, по-скоро ще умрат, отколкото да живеят по общоприетия начин. В известен сми- съл всеки от тях е по своему гений, всички те се съпротивляват на очевидното, плуват срещу течението, полудяват, отдадени на трева, вино, уиски, изкуство, самоубийство, всичко, но не и общоприетото уравнение. Няма да е толкова лесно да ни видят сметката.

Когато минавате покрай кметството в центъра и виждате тези порядъчни, елегантни хора, не унивайте. Има цяло море, цяла нация от луди хора, гладни, пияни, объркани и прекрасни. Познавам мнозина от тях. Aз съм един от тях. Ще има и други. Този град още не се е предал. Смърт преди смъртта е гадост.

Странните ще удържат, войната продължава. Блаодаря ви.

След 100 безразборни занятия и безделни години направих сметка и установих, че съм се задържал па последната си работа цели единайсет години. Започнах да забелязвам, че след края на работния ден немота да вдигна ръцете си по-високо от корема. Нервите ми бяха отишли на кино. Онези ми бяха видели сметката. Опитах най-различни церове и доктори Нищо не помогна. А аз продължавах да се бъхтя – по 8 часа, по десет часа, по дванайсет часа на ден. Нямах думата. Допълнителната работа беше задължителна и ни пускаха поотделно. Никога не знаех кога ще приключа.

Работата ме съсипваше. Изкарах десет години, вътрешно негодувайки срещу своите рутинни, скучни задължения. А на единайсетата година тялото започна да се предава. Реших, че е по-добре да живея като босяк в гетото, отколкото да умирам осигурен. Човек може да има сигурност и в затвора или в лудницата. На петдесетгодишна възраст, с детска издръжка на главата, аз напуснах. Най-интересното беше колко силно подразни това повечето от колегите; те предпочитаха да умирам заедно с тях, отколкото сам.

От трийсет и пет годишен пишех стихове и разкази. Исках да умра на своето бойно поле. Седнах зад пишещата машина и си казах, вече съм професионален писател. Разбира се, нещата не бяха толкова прости. Когато човек работи толкова дълго на дадено място, времето му принадлежи другиму. В смисъл, че дори работният ден да е само 8 часа, този ден вече не твой. Като добавиш времето за пътуване до и от работа, плюс самата работа, плюс хранене, сън, къпане, купуване на дрехи, коли, автомобилни гуми, батерии, плащане на данъци, съешаване, посрещане на гости, болести, произшествия, безсъние, тревогите за прането, крадците и прогнозата за времето, да не говорим за останалите разни неприличия, на човек не му остава НИКАКВО ВРЕМЕ. А когато се наложи да работи извънредно, трябва да пренебрегне някои от тези неща, дори съня, а още по-често съешаването. На какво прилича това? Освен това работиш пет и половина или шест дни в седмицата, а в неделя трябва да отидеш на църква или на гости на роднините, или и двете. Онзи, които е казал "Животът на обикновения човек е живот, изпълнен с кротко отчаяние", е донякъде прав. Но работата също така осигурява на хората спокойствие и някакво занимание. И ги кара да не мислят. За тях ра-ботата си е рай. Някой ти казва какво да направиш, как да го направиш и кога да го направиш. 98 процента от американците над 21-годишна възраст са работещи смъртници. Тялото и мозъкът ми казаха, че след още 3 месеца ще бъда един от тях. Аз се възпротивих.