Чарлс Буковски - Тежко без музика

..Ха, сетих се за Лудия Джак, художника. Той живееше под крилото на една жена, млада жена с голяма къща. Джак разполагаше с цялото мазе, където беше разхвърлял картините си навсякъде по циментовия под. Според мен бяха доста добри, черен фон, щрихиран с туш, и жълти петна, нанесени с четка. Имаше стотици и почти всички си приличаха.

Джак винаги носеше бутилка порто в джоба си и вечно беше пиян или пиеше. Той се къпеше рядко, сополите течаха от носа му и засъхваха на черни фигури над устата му. Дори брадата му беше мръсна и когато говореше, почти крещеше, все нещо мелодраматично и глуповато. Трябваше да пия, за да го издържам. Но както споменах, картините му бяха хубави и аз му прощавах доста неща заради това. Предполагам, че и момичето разсъждаваше по този начин, пък и сигурно я опъваше добре. Така поне твърдеше той.

Ходех му на гости и пиехме по цяла нощ, пушехме също и взимахме заедно разни хапчета, там имаше пиано, аз не умея да свиря на пиано, но свирех. Блъсках клавишите като барабан, с часове, и изтръгвах такива странни звуци, каквито едва ли някой е изтръгвал от пиано.

Една вечер всички излязохме да пийнем и на улицата си крещяхме един на друг, а също и в магазина за алкохол, момичето му също беше с нас, и на връщане към нас се присъедини някакъв тип, който бе решил, че сме интересни, но той започна да се хвали как убивал хора във войната и аз му казах, че за това не се искат особени качества, защото е оправдано, и че много по-сериозна постъпка е да убиеш човек извън войната.

– Май не ме харесваш много, а? – попита той.

– Хич – отвърнах.

Той си тръгна. Когато се върна, беше запасал колан с кобур. Пристъпи към мен. Извади пистолета и го опря в корема ми.

– Ще те убия – каза ми.

– Страдам от комплекс за самоубийство – казах. – Давай.

– Страх те е.

– Малко. Смъртта не е лека работа. Стреляй. Мисля, че нямаш куража за това, убиецо.

Той прибра пистолета в кобура. Повече не го видяхме...

Лудия Джак постоянно се мъкнеше у дома за дребни монети: 15 цента, 10 цента. Колкото там не му достигаха за шише вино. Постепенно започна да ми досажда – въпреки картините си. Някои видове гении могат да са адски досадни. Всъщност повечето гении са досадни през повечето време, до момента на творчески взрив. А забавните гении са менте. Както и да е, започнах да отбягвам Джак. После чух, че направил изложба и продал част от картините си за $6 000. Поело отлетял за Канада и изпил всичко до стотинка за една седмица в един и същи бар. И ето че отново започна да звъни на прага ми и да проси дребни. Последно чух, че приятелката му го изхвърлила от къщата и сега живеел при майка си.

Някой ден ще забогатее от картините си, но ще продължи да се мотае със засъхнали сополи и бутилка вино в джоба, а тъпите му мелодраматични изцепки ще се възприемат като невероятни драгоценни проблясъци...

Сетих се и за големия Т. Д., горе в парка Еко. Мисля, че не е написал ново стихотворение от десет години, все си праскаше едни и същи на литературни те четения. Т. Д. има проблем. Както и да е, той е голям мъж, нещо като мит... по-рано се въртеше в западен Венис, когато беше онази мода, нали се сещате, с голите момичета във ваната, със Светите варвари, с две думи, онази противна ера, която беше обречена, защото всичко се градеше по-скоро на играта на творчество, отколкото на реално творчество, но всяко нещо има своето значение, като бензиностанциите и кренвиршите и неделните пикници, така че да не си придаваме излишно важност; както и да е, Т. Д. имаше навика да нахълта в някое заведение и с един удар да помете петима от столовете на бара. После си избираше маса, за да си нареди там шахматната дъска, и помиташе и тези хора. После сядаше спокойно, палеше лулата и започваше партията с партньора си.

Сега можете да срещнете Т. Д. в парк Еко да рови по кофите, да търси своя специален боклук. Т. е голям колекционер на боклук. Къщата му е пълна догоре с боклуци, няма къде да се седне. Обикновено звучи някаква музика. Сред боклуците има струпани хиляди книги, някои от които е чел. Той е експерт по Адолф Хитлер. Стените му са отрупани със снимки, изрезки, шпаги, голи момичета и картини. Това е бездна от хаос, в чийто център седи Т. Д.

– Не съм ли щастлив – казва той, – не си струва да се живее.

Нещата му отпреди десет години принадлежат към най-доброто в съвременната ни литература. Те са класически, ерудитски, гладки и пълни с познание и експлозии. Т. Д. не работи. Т. Д. не върши нищо. Как се оправя ли? Попитайте нея. Попитайте Л.