Чарлс Буковски - Тежко без музика

После пък се появи Н. X. От парижките битници, от танжерските битници, от Гърция, Швейцария, от тайфата на Бъроуз... Н. излезе неотдавна заедно с мен и още един поет в поредицата на Пенгуин "Модерни поети". После се заби във Венис Бийч, гниеше на плажа, вече не пишеше; оплакваше се от разкапания си черен дроб и от възрастната си майка, която се грижеше за него и която той не показваше пред хората. Често, когато отивах да посетя Н., засичах младежи да хлопат на вратата му. Макар черният му дроб да се разкапваше, личеше си, че оная му работа си е съвсем наред. Н. минаваше за бисексуален, но аз така и не го видях с жена.

– Буковски, вече не мога да пиша. Бъроуз не ми говори, никой вече не иска да се вижда с мен. Биха ми шута. Задраскаха ме от списъка. Свършен съм. Имам шест готови книги и никой не иска да ги пипне.

По-късно Н. заяви, че съм му затворил вратата на "Блек Спароу Прес" – издателство, което публикува повечето съвременна американска поезия. Това не беше така, но очевидно в главата на Н. всичко е било наопаки. Всяко мое посещение у тях се състоеше в това да го слушам как се оплаква, че са го натирили от литературния живот. Истината е, че дори бях помолил "Блек Спароу Прес" да го издадат, защото смятах, че го заслужава.

– Никога не си свършил нищо за мен, Буковски.

Би трябвало творческата работа да се върши сама по себе си, пък и той забравяше за предговора, който бях написал за книгата с неговите стихове, издадена от списание "Оле", в който хвалех неговата поезия. Манията за преследване на Н. толкова се изостри, че веднъж, когато с Н. К. му бяхме за около час на гости, трябваше да тичаме към асансьора и щом вратата се затвори, се затъркаляхме по пода от смях. Не искахме да излезем през предния вход, за да не ни чуе и да се засегне, затова слязохме в мазето и там се търкаляхме пет минути от смях сред тръбите, паяжините и тъмнината.

Н. X. си оставаше изключителен поет. Но е тъжно, когато някой залезе и започне така да мрънка. Предполагам, че всички ние ще залезем, мрънкайки. Поети и прозаици, които се катерят по стените като змии; а самоубийствените ни огледала показват посивели коси, посивели съдби и посивели таланти. Н. беше останал без европейския си патрон. Нещата се бяха променили към лошо. Поетите минаваха да го видят по веднъж, после преставаха. От "Фрий Прес" му предложиха работа като автор на ревюта, но Н. не си гледаше съвестно работата. Образован, талантлив, ерудиран, той се скапваше. И го знаеше. Казах му, че може да преоткрие таланта си.

Веднъж аз и един друг поет му отидохме на гости и предложихме да пийнем, но Н. каза, че е получил покана за някакво тържество, специална покана. Не иска ли да отидем с него? Защо не? – попита той. Имаше адреса. Когато пристигнахме, се оказа благотворително мероприятие за някого, вход един долар. Влязохме през задния вход и застанахме да послушаме оркестъра. Намерих един галон вино и започнах да пия. Заговорих няколко жени, целунах една от тях, разходих се наоколо.

Тогава поетът, с когото бяхме, попита:

– Дали някой знае, че си Чарлс Буковски?

Това беше интересна мисъл. Напълно забравих за Н. и за своето желание той да преоткрие таланта си. Приближих се до някакво момиче.

– Слушай, знаеш ли, че съм Чарлс Буковски?

– Чарлс кой? – попита тя.

Поетът, с когото бях, се изсмя. Попитах още неколцина дали знаят, че съм Чарлс Буковски.

– Не съм го чувал. Кой е той?

– Чарлс Буковски. Това да не беше мениджърът на Тайни Тим?

Допих виното и когато акцията приключи, се втурнах към дъното на стълбите и блокирах изхода.

– Слушайте, хора, искам да ви кажа, че аз съм Чарлс Буковски. Преди да ви пусна, искам да кажете, "Познавам те. Ти си Чарлс Буковски ". Кажете го!

– Аре, пускай ни да излезем!

– Стига глупости, пусни ни навън!

– Стига, Чарлс, не се дръж като задник – каза Н.

– Кажете го! – изкрещях. – Кажете, че аз съм Чарлс Буковски и вие ме познавате! Кажете го!

Бях блокирал пътя на 150 човека, които искаха да излязат. Тогава поетът, с когото бяхме, каза:

– Буковски, ченгетата идват!

Плюх си на петите и хукнах по улиците на северен Венис, а Н. и поетът тичаха зад мен. Да, и двамата с Н. имахме своите лоши дни и нощи. Но неотдавна научих, че той прави доста успешно завръщане, заминавал за Фриско като редактор на списание, изгубих рекламната листовка, но щял да печата Гинзбърг, Фърлингети, Маклуър, Бъроуз, всичките. Най-после се е отървал от авеню "Роуз", там, долу при паркинга, с апатичните хипита, насядали по циментовите пейки, гладуващи, просещи, опитващи се да откраднат нещо от еврейската бакалница, чакащи Тим Лиъри да им каже "Пуснете се", но къде? Лиъри го няма. Останали са само чайките, очакването, нищото...