Чарлс Буковски - Тежко без музика

После се изправи някакъв некадърник и прочете нещо, което той самият нарече "каприз". Предполага се, че майка му го е одобрила или пък някой приятел на анаболи. Беше толкова сладичко, че всъщност не беше нищо. Поетът бе убеден, че е очаровал всички, но всъщност бе очаровал единствено себе си. Той приключи и се махна.

След това разни други автори също се пробваха, също неуспешно. След това се изправи еврейката-поетеса, която бе загубила работата си за това, че прочела мръсно стихотворение пред класа си, и прочете 2 лоши стихотворения и едно добро. Доброто стихотворение не беше нищо особено, но след предишните 2, след Дънинг, Каприза и другите, беше като да дъвчеш пясък вместо говна.

Дойде моят ред. Ф. ме представи. Никак не се чувствах добре. Казах "Момент, трябва да пийна нещо...". Изтичах до бара, но там не се виждаше пукната бутилка. Някаква дърта блондинка седеше на бара, без питие, и ме гледаше, сякаш акълът ми бе отлетял в нощта.

– Шибана пачавра – изръмжах, – върви да духаш на кучето...

Върнах се на подиума и започнах да чета. Първо им казах, че тази къща ми напомня католическа църква, а съм напуснал католическата църква на 12-годишна възраст, после прочетох 3 стихотворения, едното за стриптийзьорка, второто за сексуален маниак, а третото – за един мъж, който иска да ближе женски сфинктер. Стихотворението за стриптийзьорката не се отнасяше за мен.

Четоха и други. Никой не пусна пари в шапката за Пачън, всички тези богати копелдаци седяха с ръце в джобовете. После се изправи един тип, който преподаваше в колеж в града. Това се оказа най-мъчителното нещо за цялата вечер. Жена му чете заедно с него. Беше пиеса, пиеса за 2-ма души. Беше адски инфантилна и продължи безкрайно. Върнах се зад бара и открих, че уискито е отдолу, и уиски, и водка, и джин, и... Запретнах се да забъркам две хубави уискита с вода, когато зад бара пристъпи една млада брюнетка. Тя застана съвсем близо зад мен, фиксирайки ме с големите си кафяви очи. Искаше ме, нямаше капка съмнение. Почувствах се притиснат в ъгъла. Огледах се – наистина беше така.

– Мистър Буковски – каза тя, – вашите стихотворения бяха наистина забележителни. И забавни. Останалите не могат да пишат, до вас са смешни. Просто ви обожавам...

– Ти имаш много хубава фигура – започнах аз – и си млада, и харесвам очите ти...

– Твоя съм – каза тя, – чукай ме.

– Моля?

– Добре ме чу.

– Сега ли? – попитах.

– Не, после...

– Извини ме – казах.

Взех двете питиета и се промъкнах покрай нея. Тя продължаваше да се усмихва. Върнах се при Корнелия и ѝ подадох питието. Преподавателят и жена му продължаваха да четат пиесата. Накрая свърши. Последна чете стопанката, чиято беше къщата, или съпругата на стопанина, чиято беше къщата. Тя не беше толкова зле, колкото преподавателя, но никога няма да забравя мъченията, които хората си причиняват един другиму в името на Пачън. Богатата дама приключи и хората започнаха да си тръгват, като повечето подминаваха шапката за Пачън.

Застанах зад бара и започнах да обслужвам шестимата или седмината, седящи там. На всяко питие, което забърквах някому, забърквах и едно за себе си и го изпивах. После започнах да псувам мръсните богаташи, скапаната поезия и егоистичните игрички, които се играеха в името на Кенет П. Някои от присъстващите намираха приказките ми забавни. Или поне се смееха. Огледах се и открих Корнелия зад бара с мен, помагаше ми да сервирам. Скоро надпихме всички и останахме само двамата с Корнелия. Като че ли бяхме оста-нали сами в къщата. Реших, че не е лошо да вземем шише уиски, и ѝ подадох една квинта да я прибере в чантата си, но тогава стопанинът се спусна по мраморните стъпала с думите:

– О не! О не! О не!

Той имаше сива коса и сива козя брадичка и взе бутилката. Не ни оставаше нищо, освен да си ходим. Когато излязохме, се сетих, че съм забравил в къщата една ценна книга на Пачън. Позвъних и оставих Корнелия да говори. Вратата ни отвори богатата стопанка.

– Забравихме вътре една ценна книга на Пачън – каза Корнелия .

Богатата стопанка беше ядосана. Влязохме и си взехме ценната книга на Пачън. И отново си тръгнахме. Бяхме паркирали в началото на алеята и трябваше доста да походим. Всичко беше в пелин, трева и камънак. Беше наистина дълга разходка и на няколко пъти се спънахме.

– Повече няма да си давам зор за Пачън – казах. – Стига толкова.

Корнелия се хвърли на тревата и разпери ръце и крака.

– Хайде – каза тя – да се чукаме.