Чарлс Буковски - Тежко без музика

– Не – отвърнах аз, – не тук, за бога.

– Слушай, Буковски, тук има звезди, луна и земя, да се чукаме.

Изправих я. Повървяхме още няколко метра и Корнелия отново се тръшна.

– Хайде, Буковски, да се чукаме. Отдай ми се. Вкарай паламарката в мен, покажи ми шпека...

Пак я изправих. Тя се тръшна още един-два пъти, докато най-после стигнахме до колата ѝ. Шофираше Корнелия. Не си спомням пътуването, но помня как си легнахме и Корнелия ме яхна...

– Цялата тая работа с Пачън почва да ми писва – казах. – Не мога повече да я понасям.

– Целуни ме – каза тя. – Целуни ме СИЛНО!

– В края на краищата Пачън живее в Пало Алто.

– Целуни ме... Целуни ме или ще се РАЗПИЩЯ!

Целунах я. Първо горе, после надолу и още по-надолу. Беше хубаво. После аз се качих отгоре ѝ и проникнах в нея, като си я представях как ходи по червената си пижама и с тъмната си коса и тези дълбоки кафяви очи, които гледаха и гледаха и гледаха... Напълно забравих за Кенет Пачън. Забравих дори ужасната преподавателска пиеса. Забравих дори, че съм поет. После всичко свърши и аз лежах по гръб и слушах щурците, челото и гърдите ми бяха мокри от пот. Бяхме спасили една калпава вечер. Богатите можеха да задържат своето уиски, а Кенет щеше да получи с телеграфен запис всичките долар и 32 цента, които се бяха събрали в шапката.

Роден съм на 16 август 1920 година в град Андернах, Германия, син на американски войник от Американската окупационна войска. На двегодишна възраст ме доведоха в САЩ, след два-три месеца, прекарани май в Балтимор, се установихме в Лос Анджелис, а след като навърших пълнолетие, се скитах из страната без посока, напред-назад, нагоре-надолу, навътре-навън, но винаги се връщах в Лос Анджелис и ето ме днес, живея в занемарена жилищна сграда в уж добър квартал. Ако някой е авторитет по местния живот, това трябва да съм аз, макар впечатленията ми със сигурност да се процеждат през дни и нощи на вино, бира и уиски, а също, вероятно, и на отчаяние, което е повлияло гледната ми точка, но аз присъствах, все още присъствам и говоря за това...

Животът дори само на "Алварадо Стрийт" си струва да бъде разказан, макар материалът ми да е отпреди 15 години. Предполагам, че има промени, но те едва ли са резки. Или? Само преди седмица седях в един нощен бар на "Сънсет булевард", а стриптийзьоркитс се търкаха в мен. Но отсечката на "Алварадо" между 3 и 8 улица и баровете из тези улички са се променили твърде малко. Това е бедняшкият квартал отвъд парка, където хората цял живот чакат късмета, цял живот чакат смъртта. Това е второто гето на Ел Ей.

Аз отварях баровете и ги затварях, биех се в тях, срещах жени в тях, няколко пъти са ме вкарвали в близкия затвор в "Линкълн Хайтс". Съществува цяла една класа от хора там, които живеят само с въздух, надежда и стъклени бутилки, които връщат за центове, и от подаянията на своите братя и сестри. Те живеят в тесни стаички, вечно закъсняват с наема, мечтаят само за следващата бутилка или за следващата почерпка в бара. Те гладуват, полудяват, биват убивани и осакатявани. Ако човек не е живял и пил с тези хора, никога няма да опознае изоставените хора на Америка. Те са изоставени и са изоставили себе си. Аз бях един от тях. Сред тези хора има и жени, повечето харпии, но тук-там и жени с красиви тела и умове, алкохолизирани, обезумели. С една от тях, през неколкократни раздели и събирания, живях в продължение на 7 години, с други пък съм прекарвал по-кратко. В сексуално отношение бяха добри, не бяха проститутки, но нещо в тях се бе скъсало и бяха неспособни на любов или привързаност. Често в нашите незаплатени квартири нахлуваше полиция. Научих се да вдигам кавги и да псувам не по-зле от тези пийнали дами. Някои от тях зарязах, някои от тях намразих, някои от тях обичах, но всички те ми осигуриха повече случки, макар и най-вече неприятни, отколкото могат да се поберат в живота на 20 мъже. Тези дяволски дами най-сетне ме докараха до Окръжната болница в Лос Анджелис, и то до интензивното отделение, и когато ме изписаха, напуснах улица "Алварадо", но ако искате да получите малко непосредствени впечатления, мисля, че ще намерите там същата тази самоубийствена пасмина...

След един неуспешен брак си казах, какво пък, мога да стана писател, това май е най-лесно, пишеш каквото си искаш, а другите казват: хей, това е добро, ти си гений. Защо да не бъда гений? Има толкова скапани гении. И станах гений.