Чарлс Буковски - Тежко без музика

Отново организираха благотворителна акция в по мощ на Кенет Пачън и вече бях казал на Ф., че не съм такъв светец, но той каза, че на събитието щяло да има много млади момичета в тесни рокли, и аз казах:

– Добре, напиши тук адреса.

След което си тръгна през френския прозорец. Входната ми врата е заяла и не се отваря.

Не можех да разбера Ф. Това беше втората благотворителна акция за Пачън; бях ходил и на първата, в западен Ел Ей. Преди четенето заявих, че не смятам, че един поет с болки в гърба заслужава нещо повече от кой да е друг човек с болки в гърба, а ето че отново ме покани, а аз отново щях да отида – този път в Холивуд. Колата ми не я бива много по нанагорнищата, затова се обадих на Корнелия, а Корнелия си облече тоалета с червените панталони, качихме се на нейната кола и Корнелия подкара.

– Марлон Брандо живее тук – уведоми ме тя. – По-рано идвах насам с колата. Веднъж даже спрях и разгледах кофата му за боклук. Марлон е тайната мм любов.

– Eгa ти.

Следяхме номерата на къщите и докато карахме все по-нагоре по хълмовете, къщите ставаха все по-тузарски, а аз ставах все по-нервен.

Истина е, че колкото по-богати са хората, толкова са по безчовечни, и започнах да се чувствам нещастен. Нервен и нещастен.

– Мисля, че направихме грешка – казах.

Тя продължи да шофира в своя тесен червен тоалет , вероятно си мислеше, че може да докопа някой тип с пари и с добра душа, а може и без второто. Намерихме адреса, влязохме и паркирахме. Тръгнахме по дълга автомобилна алея, а в дъното, на ръба на хълма, с изглед към каньона, се издигаше една доста просторна къща. Влязохме през партера, след което се спуснахме по широко мраморно стълбище. Таваните бяха високи, бели, украсени с безвкусни стенописи, дело на един и същи художник, някаква кръстоска между Ороско и лош Пикасо. Хората стояха на групички от по двама-трима със спокойни изражения на лицата, спокойни като гробници. Повечето бяха навън около плувния басейн, държаха изветрели напитки и палеха цигари. Видях един познат поет, Джордж Дънинг. Джордж постоянно сменяше стила си и не беше особено добър, но четеше на висок глас, преструваше се на гений и някои му вярваха. Съпругата му вярваше. Той пишеше, а тя работеше. Джордж сменяше стиловете, но си стоеше при същата съпруга. Представих Копнелия и хихиках, докато Джордж ме обиждаше, после Корнелия се запъти към плувния басейн, за да изследва територията. Задникът ѝ изглеждаше добре в тесните панталони, а отпред на дрехата ѝ имаше ресни, които се полюшваха, разкривайки част от корема ѝ заедно с пъпчето.

После видях поетесата Вана Роже, която беше над 40-те, но имаше много хубаво тяло. Имаше едър нос и едри ръце, но също така хубав, едър задник. Тя седеше на дивана, аз прекрачих и седнах до нея. Подадох ѝ една от моите бири. Бях дошъл с 6 бири.

Вана тъкмо беше приключила аферата си с чернокож любовник; някои от белите поети тайно я недолюбваха заради това, но на мен не ми пукаше – тя имаше хубав, голям задник. Разбира се, аз бях с Корнелия, но си правех сметката, че ако Корнелия забърше президента на някоя компания за сутиени или за топки за голф, ще мога да си тръгна с този хубав задник. Вана пишеше хубави стихове, но не умееше да общува. Аз все се опитвах да я накарам да говори, да я извадя от това нейно мълчание, и затова постоянно се опитвах да я шокирам.

– Господи – казах, – тази вечер усещам жега в топките си. Направо са като тлеещи въглени, пълни с кокосово мляко.

Вана само ме погледна със своите големи сини очи, надигна бутилката бира и пъхна гърлото ѝ в устата си.

– Смукач – казах аз. – Засмукване. Смучи. Чувствам, че ей сега ще се изпразня в шортите си.

Гледах как бирата се излива в устата ѝ.

– Бих изял лайното ти от бутилка за мляко, само и само да ти вкарам една сонда.

– Буковски, дрънкаш тези неща, защото се мислиш за велик поет.

– Ти само донеси бутилката за мляко.

Вана ме изгледа, без да каже нищо.

Хората заприиждаха по стълбите откъм басейна. Корнелия ме видя и дойде. Запознах ги с Вана. Те се измериха с поглед така, както правят жените, и моментално прецениха какво бях правил с всяка от тях или какво бих искал да направя, или какво бих направил.

Литературното четене започваше. Пръв излезе Дънинг, ухилен като примат, свали шапката си, постави я на пода и изтръска вътре дребните си. После започна да чете СИЛНО. Направо крещеше. Дънинг беше луд, но без да е интересен. Но си вярваше, което е обичайно заболяване сред писателите, добри и лоши. Всъщност лошите писатели обикновено имат повече вяра в себе си, отколкото добрите. Дънинг продължаваше да беснее. Беше конфузно по някакъв начин, като да откриеш маймуна в леглото с жена ти; но не можеш да се ядосаш. Имаш усещането, че те пързалят, но няма какво да направиш. Светът е пълен с дънинги и маймуни, като дънингите са повече от маймуните.