Чарлс Буковски - Тежко без музика

Имах пишеща машина и нямах работа. Реших да напиша роман. Написах го за 20 нощи, пиейки по половинка уиски на нощ. "Блек Спароу Прес" одобриха романа, "Поща". Освен това продадох две или три глави на разни списания като отделни разкази. Очертаваше се нов, странен живот.

Първата ми грешка беше заблудата, че мога да пиша с часове всеки ден. Възможно е да се пише по този начин, но полученият материал е обеднен и принуден.

Започнаха да се мъкнат разни други писатели и да тропат на вратата ми, с по стекче бира. Аз никога не ходех у тях, но те идваха. Пиех и си говорех с тях, но от това файда няма, а и имаха навика да идват все по неудобно време. Жени също наминаваха и те обикновено носеха със себе си нещо по-полезно от литературни дрънканици. Слабите писатели имат склонност да говорят за писане; добрите писатели предпочитат да говорят за всичко друго, но не и за това. Добрите писатели, които ме навестяваха, бяха малцина.

Получавах предпазливи покани за литератури и четения и се отзовавах. Мразех да чета поезия пред публика, това беше най-ужасното нещо, но трябваше някак да се издържам, а това беше бърз начин за препитание, нещо като обир на квартален магазин. Установих, че публиката не се интересува от поезия; тя се интересува от личности. Как изглежда поетът? Как говори? Какво стана след четенето? Прилича ли на стиховете си? Какво ти е мнението за него? Дали го бива в леглото?

Веднъж, след едно благотворително четене за Пачън в един богаташки дом в Холивуд, някакво момиче ме загради зад бара, докато наливах 2 питиета. Беше красива, добре сложена и млада, запречи пътя ми и каза, като ме фиксираше с големите си кафяви очи: "Буковски, стиховете и четенето ти са сто пъти по-добри от тези на другите. Искам да те чукам! Дай да те изчукам!". Милият стар К. Пачън, мир на праха му, можеше да намаже покрай мен онази вечер, но аз избутах момичето с обяснението, че съм пристигнал с друга дама, но дори и да не бях, не съм човек, който се чука след всяко прочетено стихотворение...

Повечето поети четат лошо. Те са или прекалено суетни, или прекалено тъпи. Четат или прекалено тихо, или прекалено силно. А и разбира се, повечето от стиховете им са слаби. Макар че публиката рядко отвръща внимание на тези неща. Тя е заета с личността на поета. Хората се смеят на неподходящи места и харесват неудачни стихотворения поради неуместни съображения. Но лошите поети създават лоши публики; смъртта носи още смърт. Повечето от първите си четения ми се налагаше да правя доста пийнал. Отчасти от страх, разбира се, страх от това, че чета пред тях, но погнусата беше още по-силна. В някои университети просто отварях половинката уиски и си пиех, докато четях. Това сякаш не беше лош подход – хората ръкопляскаха, всичко минаваше безболезнено, по не ме канеха втори път. Единствените места, на които са ме канили повторно, са места, на които не съм пил по време на четенето. Толкова по въпроса за поетичните критерии на публиката. Все пак от време на време се случва поетът да попадне на вълшебна публика, където всичко се получава. Не мога да обясня как се случва. Много е странно – сякаш поетът се превръща в публика, а публиката – в поет, всичко се прелива.

Разбира се, веселбите след литературните четения могат да ти докарат най-различни възторзи и/или катастрофи. Спомням си едно четене, след което се оказа, че единствената свободна стая за мен беше в женското отделение на общежитието и след като няколко преподаватели и студенти ме изпратиха дотам, ми бяха останали малко уиски и малко живец, и аз лежах, гледах тавана и пиех. Тогава изведнъж осъзнах, че аз наистина съм СТАРИЯТ МРЪСНИК, и хукнах навън да тропам по врати и да искам да ми отворят. Не ми се отвори парашутът. Момичетата бяха любезни и само се смееха. Продължих да тропам по врати и да искам да ми отворят. Не след дълго се изгубих и не можех да намеря стаята си. Паника. Изгубен и женско общежитие! Стори ми се, че минаха часове, докато успея да намеря отново стаята си. Мисля, че приключенията след литературните четения са онова, което превръща четенията в нещо повече от средство за препитание.

Веднъж пък човекът, който трябваше да ме посрещне на летището, беше пиян като куче. Самият аз не бях напълно трезв. По пътя към града му прочетох мръсно стихотворение, написано за мен от една мадама. Валеше сняг и пътищата бяха хлъзгави. Когато стигнах до един особено еротичен стих, моят приятел възкликна "Боже мой!", изгуби управление над автомобила и ние се завъртяхме, и докато продължавахме да се въртим, аз му казах "Това беше, Андре, свърши се!" и надигнах бутилката, след което се забихме в крайпътната канавка, заклещени в колата. Андре изпълзя навън и вдигна палец за помощ, а аз се позовах на напредналата си възраст и останах в колата, захапал бутилката. И кой, мислите, ни качи накрая? Друг пиян. По пода се търкаляха стекове бира и бутилка уиски. Страшно четене се получи.