Чарлс Буковски - Тежко без музика

Чекът пристигна след по-малко от седмица. Не знам как са успели да го пратят толкова бързо. Сигурно са смятали, че всичките ми разкази са истина. А те са само отчасти истина. Въображение плюс истина е равно на Изкуство. Все едно, платиха ми...

Преподавателите също са трудни. Идват и ми тропат на вратата. Сигурно са по-свестни от някогашните професори, но им липсва чувство за такт. Отварят ти бира от стекчето и казват: "Включил съм те в моя курс по съвременна американска литература. Студентите доста се впечатляват".

Какво може да отговори един писател на това? И то писател, чиято най-добра книга се е продала в едва 6-хиляден тираж, отпечатана от някакво мижаво издателство? Мейлър не би си хвърлил сопола по мене, макар да съм по-добрият писател от двамата. Така че си отваряш бирата, отпиваш и си казваш, почва се, може след още 2-3 бири да се отпусна. Сини платна срещу Залеза.

Да не забравяме хулителите, тези нетворчески типове, чието единствено желание е да те видят провален, които почти настояват да се провалиш тутакси, за да се почувстват добре. Те също пристигат със скъпоценните си стекчета, броят ти сричките и говорят за твоето погребение и кой ще държи прощалното слово, кой какво ще каже, кой ще държи ковчега отляво, какво ще си мислят в действителност хората. А жените, господи, жените наистина ще те разнесат навсякъде... Бездушен тип, биеше ме всяка вечер, нашиба ми задника с бич от бодлива тел, не ми позволяваше да говоря на купоните, адски ревнив мъж, дребнав, страхлив, стиснат, мастурбираше всяка сутрин преди закуска, измъчваше жаби...

Най-големите хулители изобщо не могат да пишат. Ти им даваш от силата на своето писане и те ти се възхищават, но самият факт, че си им дал светлина, им доставя удоволствие от твоя провал. Мигновена смърт не е достатъчна. Те биха предпочели да те наблюдават как бавно се превръщаш в имбецил и точиш лига върху гърдите си... Твоят най-черен час ще бъде за тях рождественски празник. Но, сигурен съм, всички сте наясно с тези стихоплетци, тези влечуги, тези опулени кръвопийци, които поглъщат светлината, а после пищят от удоволствие и радост, когато единствената светлина, която са видели, угасне, провалена в живота, или най-после угасне в смъртта, макар че и тях ги чака смърт...

Препрочитайки тези страници, си давам сметка, че звуча малко превзето, но си давам сметка и за това, че тази статия е най-вече за писателите, а ние сме разглезени, докачливи и склонни към преувеличения, но пък подозирам, че именно преувеличението по някакъв начин създава Изкуство. Ние пищим, когато всъщност трябва да се прозяваме. Там е работата. Никога не ни стига. Искаме нов договор. Родени, за да умрем. Що за простотия?

Не е лесно. Уил Роджърс казва: "Не съм срещал противен човек". Аз пък казвам, че още не съм срещнал човек, когото наистина да харесвам. Уил Роджърс спечели доста пари; аз ще си умра беден. Но както обичам да си мисля: всички умираме бедни, ако не и ошушкани.

Най-сетне, писането е единствената работа за мен и ако ме изгорят на кладата, няма да се смятам за светец. Просто ще съм следвал убеждението си, че това е единствената работа за мен. Въпросът е да правиш това, което искаш; няма и един човек на хиляда, който да прави това, което иска. Моето поражение е моята победа. Без разкаяния. Аз съм всичко, което бих могъл да бъда. Така че майната им на писателските разисквания. Те са за драскачите. Позволих си тези приказки само за да ви накарам да се чувствате добре. Стига толкова. Та, кой ще спечели четвъртото надбягване на "Търф Парадайз" в сряда?

Щях да започна този текст с кратко резюме за жените,но тъй като пушекът на този фронт се поразсея, ще се въздържа, въпреки че в тази страна има 50 000 мъже, които са принудени да спят по корем от страх да не загубят някои свои органи в ръцете на жени с безумни очи и нож зад гърба. Братя и сестри, аз съм на 52 и съм нанизал достатъчно жени за 5 мъжки живота.

Някои от тези дами твърдят, че съм ги зарязал заради пиенето; какво да кажа, ще ми се да видя как някой си пъха чепа в шише уиски. Разбира се, можеш да пробваш с език, но шишето не реагира. Но да оставим инструментите настрана и да си дойдем на думата. Думата. Отивам на хиподрума в Холивуд парк, днес откриват сезона, но ще ви кажа за думата. За да намери правилната дума, човек се нуждае от кураж, от око, от реален живот и контрол върху нещата. Хемингуей е критикуван от хора, които не могат да пишат. Има стотици хиляди хора, които си мислят, че могат да пишат. Това са критиците, мрънкалата, подигравчиите. Оплювайки един добър писател, те се утешават за собствената си творческа немощ, а колкото по-добър е човек в нещо, толкова повече предизвиква завист и съответно омраза. Трябва да ги чуете как плюят и се гаврят с Пинкей и Шумейкър – двама от най-великите жокеи, яздили някога. На входа на нашия хиподрум стои един дребен човечец, който продава вестници и вика. "Купете си вестника, прочетете за мошеника Шумейкър". Човекът, шпорил повече победители от всеки друг, който при това продължава да язди, и то да язди добре, и някакво си вестникарче да го нарича мошеник. Шу е милионер, не че това е толкова важно, но го е постигнал със собствения си талант, и може да изкупи всичките вестници на онзи тип за цял живот напред и още половин дузина вечности след това. Хемингуей също е подложен на подигравките на литературните вестникарчета. Не одобряват края му. Според мен краят му си беше много правилен. Той сам си нанесе последния удар. И написа доста неща. Някои от тези неща твърде много разчитат на стил, но това е стилът, с който той проби – стил, който е съсипал хиляди писатели, опитали се да го приложат. Когато даден стил се развие, на него започва да се гледа като на нещо просто, но един стил се развива не само с методична работа, а и с вътрешно чувство, както художникът полага четка върху платното по определен начин и ако не следва пътя на силата и енергията, стилът се губи. Стилът на Хемингуей започна да се губи към края, но това е защото той свали гарда и позволи на разни хора да му причиняват разни неща. Но ни остави повече от достатъчно. Онази вечер намина един познат второразреден поет. Той е високообразован и интелигентен мъж и позволява на разни дами да го издържат, така че го бива в определени области. Има внушителна, отпусната фигура и литературни маниери и все разнася едни черни бележници, от които чете своите работи. Та онази вечер тоя пич ми казва: "Буковски, аз мога да пиша като тебе, но ти не можеш да пишеш като мен". Не му отговорих, за да не накърня самолюбието му, но да си кажем правичката, той само си мисли, че може да пише като мен. Гениалното понякога е да кажеш нещо дълбоко по прост начин или дори да кажеш нещо просто по още по-прост начин.