Дейвид Мичъл - Облакът атлас

Тогава се наредих на опашката пред живите билетопродавачи. Пред мен имаше трийсет и един души, да, преброих ги всичките. Продавачите влизаха и излизаха от будките си до голяма степен както им дойдеше. Подвижна реклама ме приканваше да инвестирам в асансьор за инвалиди. Накрая — най-после — дойде и моят ред.

— Здравейте, искам билет до Хъл.

Билетопродавачката се заигра с масивните си етнопръстени.

— За кога?

— За колкото може по-рано.

— В смисъл, за днес?

— Да, „днес“ обикновено значи „колкото може по-рано“.

— Не мо’а ви продам билет за днес. За т’ва са ония гишета ей там. Тука т’ва гише е само за предварителна продажба.

— Но червеният мигащ знак ме изпрати на вашето гише.

— Ня’а начин. Мръднете се. Задържате опашката.

— Не, онзи проклет знак ме прати точно на вашето гише. Аз чакам на опашката от двайсет минути!

Тя за пръв път доби заинтересован вид.

— Правилника ли да променям се’а зарад вас?

Гневът избухна в Тимъти Кавендиш като вилица в микровълнова печка.

— Искам да развиете интелигентната способност за решаване на проблеми и да ми продадете билет до Хъл!

— Не съм седнала тука да ми държите тоя тон.

— Аз съм клиентът, по дяволите! На мен няма да държите тон! Повикайте проклетия си началник!

— Аз съм си началник.

Измърморих клетва от исландска сага и се върнах на мястото си в началото на опашката.

— Ало! — викна някакъв пънкар с шипове на черепа. — Има опашка, ма’а му!

„Никога не се извинявай“ — съветва Лойд Джордж. Кажи го пак и ще ти е за последно, грубиян такъв.

— Знам, че „има опашка, ма’а му“! Веднъж вече се редих на нея и няма да се редя втори път само защото онази Нина Симон ей там не иска да ми продаде билет, по дяволите!

Отнякъде дотърча цветнокож Йети с впита униформа.

— Каква е тая врява?

— Този старец си въобразява, че колостомният му колектор му дава право да се прережда — каза скинарят — и да прави расистки забележки за дамата от афро-карибски произход на гишето за предварителна продажба на билети.

Не можех да повярвам на ушите си.

— Виж, приятелче — заговори ме Йетито със снизхождение, с каквото се говори на инвалиди или стари хора, — в тая страна имаме опашки, за да е всичко честно, схващаш ли, и ако не ти харесва, трябва да се върнеш там, откъдето си дошъл, ясно?

— Да ви приличам на проклет египтянин? А? Знам, че има опашка! Откъде ли? Ами вече се редих на тази опашка, така че…

— Този господин казва, че не е тъй.

— Тоя ли? Пак ли ще го наречете „господин“, когато надраска „Приют за търтеи“ на жилищния ви блок?

Очните му ябълки се издуха, наистина.

— Транспортната полиция може да ви изхвърли от района на гарата, ако не застанете на тази опашка като член на цивилизовано общество. Което и да си изберете, ме устройва. Пререждането не ме устройва.

— Но ако пак се наредя на опашката, ще си изпусна влака!

— Лоша работа! — възкликна той.

Обърнах се към хората зад двойника на Сид Ротън. Дали ме бяха видели да стоя на опашката или не, никой не ме погледна в очите. С Англия е свършено, о, свършено е, по дяволите, свършено.

След около час Лондон се изтегли на юг и отнесе със себе си Проклятието на братята Хогинс. Мръсният влак беше препълнен с жители на предградията, които два пъти дневно играят на руска рулетка с овехтелите британски железници. Над „Хийтроу“ кръжаха преди кацане самолети, безбройни като комари над лятна локва. Твърде претъпкан е този проклет град.

И все пак. Изпитвах опиянение от началото на пътуването и свалих гарда. В книга, която издадох преди време — „Правдивите спомени на един магистрат от Северните територии“, — се твърди, че жертвите на акули точно в мига, в който ги сдъвква тунелът от зъби, получават обезболяващо видение за това как всяка опасност е отминала и как отплуват надалеч в тихоокеанската синева. Аз, Тимъти Кавендиш, по същия начин отплувах, загледан в отдалечаващия се Лондон — да, в теб, град — коварно, напудрено конферансие, — в теб и твоите населени със сомалийци квартали, виадукти на Кингдъм Брунел, потоци от хора на временна работа, пластове почернели от сажди тухли и кални кости, оставени от докторите Дий, Крипън и сие, стъклени офис сгради, където цветовете на младостта се превръщат в закоравели стари кактуси като стиснатия ми брат.

Есекс надигна грозната си глава. Когато бях ученик в местното средно училище, син на амбициозен общински служител, това графство беше синоним на свободата, успеха и Кеймбридж. А вижте го сега. Търговски центрове и жилищни блокове продължават неумолимо да превземат нашата древна земя. Вятърът от Северно море сграбчи в зъбите си дантелените облаци и отпраши към Мидландс. Най-после се появи същинската провинция. Тук някъде живееше братовчедка на майка ми, семейството й имаше голяма къща, мисля, че се преселиха в Уинипег в търсене на по-добър живот. Ето! Там, в сянката на онзи магазин „Направи си сам“ някога имаше ред орехови дървета, там аз и Пип Оукс — скъп приятел, намерил смъртта си на тринайсет години под колелата на една нафтова цистерна — едно лято лакирахме самоделно кану и го пуснахме по река Сей. Риби бодливки в буркани. Там, точно там, на завоя на реката, накладохме огън и си сготвихме боб и картофи в сребристо фолио! Върни се, о, върни се! Един бегъл поглед — само толкова ли ще получа? Невзрачни ниви без плетове. Сега Есекс е Уинипег. Бяха палили стърнищата и въздухът имаше вкус на сандвич с хрупкав бекон. Мислите ми препуснаха след други феи и малко след Сафрън Уолдън влакът се разтресе и спря.