Станислав Лем: Облакът на Магелан

Аз съм един от двеста двадесет и седемте души, които напуснахме Земята и поехме извън границите на Слънчевата система. Ние постигнахме поставената ни цел и сега, в десетата година от нашето пътешествие, започваме своето завръщане.

Скоро ракетата ни ще достигне скорост по-голяма от половината скорост на светлината, но въпреки това ще минат години, докато от мраковете се открои като синя прашинка всред звездите невидимата сега дори с най-силен телескоп Земя.

Ние ще ви донесем дневниците на експедицията, целия още непрегледан и неподреден огромен материал за това първо по рода си пътешествие, вярно записан в механичната памет на нашите автомати.

Ще ви донесем научни трудове с изключително значение, създадени по време на полета. Те откриват нови, непредполагаеми, безкрайни простори за изследване в недрата на вселената.

Но през това пътешествие ние опознахме нещо по-трудно и по-прекрасно от научните открития и от тайните на материята — нещо, което не може да бъде обхванато от никаква теория, нито записано от най-добрия автомат.

Аз съм сам. В кабината цари полумрак, в който едва се различават контурите на предметите и на малкия апарат пред мене. Вътре в тоя апарат трепти късче кристал и записва моя глас. В желанието си да бъда по-близко до вас, преди да заговоря, затворих очи. И тогава в продължение на няколко мига чувах огромна, черна и безгранична тишина. Ще се помъча да ви разкажа как я преодоляхме. Ще разкажа как при отдалечаването си от Земята на светлинни разстояния ние ѝ ставахме все по-близки, как се борехме със страха, по-голям и от оня, който будят всички създадени от материята чудовища, със страха от безвъздушното пространство, което с бездните си гаси до последната искра всяко слънце и прави нищожна всяка огромност.

Как с изминаване на седмиците, месеците и годините избледняваха нашите най-скъпи, най-интимни спомени, безсилни пред черната безкрайност. Как в стремежа си за опора се залавяхме отчаяно за нови и нови занимания и мисли, как оставаше назад и се разпадаше всичко онова, което на Земята беше непоколебимо оправдание и необходимост за това пътешествие, как в търсенето на крайния му смисъл се връщахме в минали епохи и как едва там, в кървавия път на човечеството, намерихме себе си, а нашето сега, увиснало между бездната на миналото и пълното с неизвестности бъдеще, стана тъй здраво, че можехме еднакво да посрещаме и победите, и пораженията.

За да можете да разберете това, макар ненапълно, макар само приблизително, трябва да ви поверя една малка частица от тежестите, които ни гнетяха и смазваха, трябва да преминете заедно с мене през безкрайните потоци от събития, през дългите години, облени от черния потоп на безвъздушното пространство, когато в недрата на кораба чувахме само най-жестоката от всичко — безкрайната тишина на вселената, когато виждахме да проблясват и угасват слънца, опознавахме черни и червеникави небеса, когато иззад стоманените стени чувахме рева на раздираните атмосфери на планетите, срещахме обитаеми планети, мъртви планети и такива, върху които животът едва сега се заражда.

Към кого от вас се обръщам, като започвам разказа си за нашите съдби и за това как живеехме и умирахме?

Желаех да го поверя на моите най-близки, на майка си, баща си, на другарите си от младини, на тези, с които са ме свързвали неща странични, но най-трайни: шумът на дърветата и на водата, общи мечти, небесният лазур, по който вятърът гонеше облаци над главите ни. Ала когато започнах да си припомням за тях, разбрах, че нямам право на това. Обичам ги не по-малко от преди и само ми е по-трудно да изразя тези свои чувства, но разказът ми принадлежи не само на тях. Защото с течение на времето, с нарастването на разстоянието, което ни делеше от Земята, кръгът на близките ми се увеличаваше и растеше.

През тези години от всички континенти на Земята, от малки селища и градове, от лаборатории и от върхове на планини, от изкуствени спътници, от обсерватории на Луната, от ракети, бродещи из просторите на Слънчевата система, всяка нощ милиони погледи се вдигаха към този квадрант на небето, където свети слабата звезда — нашата цел.

Защото, когато изчезнахме в бездната извън последната граница на слънчевото притегляне и всяка секунда оставяхме зад себе си десетки хиляди мили, вашата памет продължаваше да ни придружава.