Станислав Лем - Облакът на Магелан

И все пак, макар и със свито сърце, аз измених на двамата и реших да тръгна по стъпките на третия си чичо, Орхилд, наричан в семейството ни Празноделеца. Като чух, че той бомбардира атоми, въобразих си, че чичо Орхилд се е забутал някъде в междупланетната си лаборатория и се мъчи със свръхсили да улови най-после тази толкова ужасно малка частичка от материята. А какво се оказа? Тоя изследовател на безкрайно малкото се занимаваше тъкмо със строежа на уредби, които биеха по размери всичко, което съществува на Земята, па дори по-големи от самата Земя. Не беше ли изумително, че пътищата към недрата на космоса и към недрата на атома все водеха към безкрайността. Чичо Орхилд строеше апаратури за бомбардиране на атоми. Това бяха изпразнени от въздух тръби, свързани в пръстен; магнитни полета разпръсваха в тях нуклеоните — снаряди, които бомбардират ядрата на атоми. Най-големият ускорител на XXX век беше пръстеновиден кръг с диаметър три хиляди километра; в планинските вериги неговата извита цев минаваше през тунели, а долините прекрачваше посредством сводести мостове; изглежда, че следният етап на строителството би могъл да бъде само ускорител, хелиотрон, който опасва цялото земно кълбо. Нима конструкторите вече са стигнали до крайната граница, която не може да се прекрачи? Не: роди се съвсем нова идея — беше решено новият хелиотрон да се изгради в безвъздушното пространство. Дали това щеше да бъде система от тръби във формата на колело, което хвърчи някъде из просторите между Луната и Земята? Чичо Орхилд ме изведе от заблуждението ми. Основният материал за конструкцията — вакуумът — вече се намирал в пространството и бил отличен по качество. Ракети пренасяли от Земята към простора много хиляди магнитни станции, окачвани после в безвъздушното пространство така, че да образуват идеален кръг. А какво правеше чичо? Дали бдеше над тая работа? Не, той се занимаваше тъкмо с онова, което се намираше между станциите, тоест с вакуума. Значи, с нищото? Как така! От думите на чичо излизаше, че не съществува нищо с по-богати възможности от вакуума, през който преминават електромагнитни полета, куриери и пратеници на далечните звезди. Чичо не се явяваше на телевизѝти, защото при тях беше невъзможно да се катери по дървета, а той много обичаше това. Когато дойдеше, качвахме се с него на едно голямо ябълково дърво, настанявахме се на клоните и като ядяхме твърдите ябълки, пламенно беседвахме за полетата, които стимулират, насочват и от които се излита, за противопаралелните фотони и безтегловните частици на материята. Да, беше вече съвсем сигурно, че ще стана енергетик-вакуумник, но дойде лятната ваканция през 3103 година и всичките тия планове внезапно рухнаха. Бях вече на четиринайсет години и ми бе разрешено да правя излети на разстояние от няколкостотин километра. Веднъж отлетях за Тампере.

Знаете ли вие особеността на това малко островче в Северното море, стара площадка за излитане и едновременно музей на космически кораби? Всред високи смърчове, между разрушени от ерозия доломитни отломъци се издига грамадно хале с високи прозорци, покрити сякаш със скреж, със сол, донесена от океанския вятър. Вътре, под свод, увиснал над решетка от стоманени греди, които наподобяват гръбнак и ребра на предпотопен кит, се нижат редици от големи корпуси.

Кустос на музея беше един старец с червено лице и широка брада, в която като забравени се преплитаха отделни златисти косми. Намерих го в реакторната камера на една от ракетите. Той седеше при пълна тъмнина под кварцови цилиндри, в които някога е врял течен метал; сега между изстиналите стени миришеше на прах и на влажна ръжда. Уплаших се, когато той застана току пред мене — бях сигурен, че съм сам в грамадната сграда. В светлината, която проникваше отдолу през недозатворения вход, забелязах бялата му брада. Попитах го какво прави тук.

— Пазя ги… да не отлетят — отвърна той след толкова дълга пауза, че се усъмних дали изобщо ще чуя отговор.

Той постоя до мене — чувах напрегнатото му тежко дишане — и мълчаливо слезе по стълбата в дъното на халето.

Все по-често посещавах музея. Отначало отношенията ни със стареца някак не вървяха; опитвах се да се сближа с него, но той като че ли отбягваше, наистина пасивно: спотайваше се в лабиринта от кораби, а когато най-сетне го откривах, отговаряше на въпросите ми първом лаконично, с добавка на неразбираем за мен сарказъм, но после колкото повече продължаваше познанството ни, толкова по-приказлив ставаше той. Постепенно научих биографиите на струпаните в халето кораби, а също така и на много други звездолети, защото той знаеше — вярвах в това — съдбите на всичките кораби, които се бяха движили из просторите на Слънчевата система през последните шест века.