Станислав Лем - Облакът на Магелан

— Така-а ли? — казах аз провлечено. — А знаеш ли какво? Метеотехниката съвсем не е необходима. Освен може би само на вас, жените — прибавих великодушно, — защото ние, мъжете, се нуждаем именно от бури, урагани и буйни вихри, а не от някакво си там изкуствено, сладникаво климатче.

Ута сви вежди и отговори лаконично:

— Гащите ти падат.

Дълго не можах да ѝ простя тия думи.

Брат ми ме пренебрегваше с високомерието на ученик от четвърти клас. Аз бях вече на шест години и горях от жажда за приключения. Но още не ме пускаха да ходя сам в Двореца на децата в близката Меория — бях твърде малък. Затова ме пращаха под настойничеството на брат ми. Поради своите четиринайсет години той третираше презрително представленията-приказки и се опитваше да ми импонира по следния начин: когато на сцената ставаха невиждани чудеса, той насила ми шепнеше в ухото какво ще стане след миг, понеже вече знаеше съдържанието на пиесата.

В Меория не можех да се откъсна от витрините на автоматичните магазини: най-много ме привличаха магазините с играчки и сладкарниците. Питах майка си дали би могла да изяде всичките торти и да притежава всичките изложени чудесии.

— Разбира се — отговаряше тя.

— Тогава защо не вземеш всичко?

Мама се смееше и казваше, че „всичко“ не ѝ трябвало. Това не можех да разбера.

— Когато стана голям — казвах аз, — ще взема и играчките, и тортите, ще имам цяла вана крем и изобщо всичко.

Но най-напред трябваше да стана голям, ето защо се мъчех да ускоря някак процеса на растежа си. По тая причина, когато не ми предстоеше нещо особено, с готовност отивах рано да спя.

— Не те ли е срам да си лягаш, преди да се е здрачило? — казваше мама.

Мълчах хитро. Знаех, че в сън времето минава по-бързо, отколкото наяве.

В осмата си година за пръв път се опитах да наложа своята воля на сестрите и брата си. Въпросът беше как да ознаменуваме наближилия рожден ден на баща ни.

От читанката знаех вече нещичко за древните сатрапи и предложих да построим за баща ни кралски дворец. Изсмяха ми се. Тогава реших да реализирам тоя план на своя глава. Мама се мъчеше да ми обясни, че татко не се нуждае от дворец.

— Той не е мислил за дворец, защото не е имал време — отговорих аз, — но положително ще се зарадва, когато го получи.

— Не е така. Подарък не може да бъде нещо веществено, голямо или малко. Някога, много отдавна, в древността, хората са си подарявали различни неща, но сега подаръци се правят само на децата, понеже всеки възрастен човек може да има всичко, каквото пожелае.

Сметнах, че това разграничаване беше много несправедливо. Възрастните можели да имат всичко, а как завършваше моята нищо и никаква молба за трето парче торта при обеда? Но премълчах това, понеже не исках да се препирам с майка си.

— Помниш ли — продължаваше тя — как завчера в градината кученцето заспа в скута ти? Тогава ти дори не мръдна, въпреки че ти беше неудобно и се умори, защото не искаше да лишиш кученцето си от това му удоволствие. Беше ти приятно, че правиш това за кученцето, нали? И за татко си трябва да предложиш нещо подобно, ще видиш как ще се зарадва.

— Е, да — отговорих, — но татко не спи в скута ми.

— Вярно, но трябва ли да вдигаш шум и да пускаш фойерверки под прозорците му вечер, когато той чете?

— Мога да не пускам фойерверки — казах аз, — но това е твърде малко.

Отдалечих се замислен. Планът за кралския дворец зрееше.

Както във всеки дом, така и у нас имаше много автомати: за шетане, кухненски, производствени и градински. Последните бяха предназначени за цветята и дърветата и се наричаха Моноти. Още от времето на дядо ми сме имали автомат Монот Първи. Той много често ме носеше „на чуш“, а това никак не се харесваше на кучето ни вълча порода Плутон; кучетата, общо взето, не понасят автомати. Баба ми казваше, че изобщо всички низши твари се страхуват от автоматите, понеже не разбират как може да се движи нещо, което не е живо.

Много ме засегна забележката на баба, понеже и аз не знаех защо автоматите се движат и изпълняват дадените им заповеди; дали и аз не бях същество от низша категория? Затова, преди да започна строежа на двореца (разбира се, нашите автомати щяха да го издигнат), скрих се с двата Монота в най-отдалечения кът на градината и най-напред заповядах на единия от тях да разбие корема на другия, за да видя какво има вътре, но той отказа да ме слуша. Много сърдит, грабнах най-големия чук, какъвто можах да намеря в къщи, и сам се залових за работа, не можах обаче да се справя с металната покривка. В разгара на работата съвсем забравих, че беше време за следобедната почивка на баща ми, и удрях с чука така, та ехтеше надалече. Внезапно чух над себе си нечий глас. Червен като божур, капнал от умора, вдигнах очи и видях баща си, който клатеше тъжно глава.