Станислав Лем - Облакът на Магелан

Аз не играех с моите сестри и с брат си, понеже ни делеше доста голяма разлика във възрастта. Най-много време се занимаваше с мене баба ми и тъкмо с нея са свързани първите ми спомени. След пладне тя тръгваше из градината, намираше ме в най-големия гъсталак, слагаше ме на рамото си и се изкачваше на терасата. По неин пример аз втренчвах поглед в небето, за да забележа как пристига самолетчето на баща ми, червено и обло като божурите пред къщата ни. Винаги, се страхувах да не би баща ми да се загуби по пътя.

— Не бой се, глупчо, татко ще ни намери, татко лети по нишка от радиевото кълбенце — казваше баба и сочеше антената, която като сребърна тръстика стърчеше над покрива.

Опулвах очи.

— Бабинко, там няма никаква нишка!

— Защото очите ти са малки. Когато пораснеш, ще я видиш.

Баба беше едва на осемдесет и шест години, но ми се струваше много стара. Мислех, че винаги е била такава. Побелялата си коса тя вчесваше гладко назад и я свиваше в тежък кок. Носеше виолетови или тъмносини дрехи и не слагаше никакви украшения, освен тънък пръстен на безименния си пръст. На него святкаше правоъгълен камък. Ута, по-старата ми сестра, веднъж ми каза, че на това кристалче е записан гласът на дядо, когато бил още жив, млад и влюбен в баба. Това страшно ме заинтригува. И както си играех, приближих хитро ухото си до пръстена, но не чух нищо и се оплаках от Ута. Баба със смях се опита да ме увери, че Ута е казала истината, но понеже не успя, след кратко колебание извади от бюрото една малка кутийка, допря пръстена до нея и в стаята се разнесе мъжки глас. Аз не разбирах онова, което говореше, но бях доволен и много се учудих, когато забелязах, че баба плаче. Позамислих се малко и също започнах да плача. В тоя момент влезе мама и ни свари разплакани.

Когато дядо бил жив (това е било преди моето раждане), баба се занимавала с проектиране на модели и десѐни за рокли. След смъртта му тя се преместила в къщата на най-малкия си син, баща ми, и престанала да работи. От миналото ѝ бяха останали купища папки с проекти. Аз обичах да ги разглеждам, понеже в тях имаше множество забавни и чудновати рисунки. От време на време баба измисляше по някоя рокля било за мама, било за някоя от сестрите ми, дори за самата себе си. Това биваше модерно облекло, което променя цвета и десѐна си в зависимост от температурата. До сълзи ме разсмиваше тяхното обсъждане какъв ще бъде следващият десѐн и баграта на роклята, когато я разстелят на слънце. През време на пробите баба се затваряше в своята стая. Цялата къща живееше в очакване, а после, на вечерята, баба пристигаше облечена, както обикновено, в едноцветна, тъмносиня рокля, а на хоровите ни въпроси отговаряше:

— Не ми е вече до такива играчки. Много съм стара за това.

Баща ми отсъствуваше от къщи в най-различно време през деня, понякога и нощем, понеже беше лекар. Той почиваше с най-голямо удоволствие на верандата, загледан през тъмните си очила към облаците. И тогава се усмихваше лекичко, сякаш го радваше променливостта на формите им. Понякога, когато играех пред къщи, той се приближаваше до мене и гледаше отвисоко моите постройки от пясък, а после си отиваше мълчаливо. Смятах това за проява на неговата суровост; сега мисля, че той беше просто стеснителен. Когато на трапезата баба или мама се обръщаха към него, често трябваше да повтарят думите си, понеже той винаги беше малко унесен или разсеян, а в по-широк кръг хора, когато например гостуваха у нас чичовците, той предпочиташе да слуша другите, отколкото да говори. Само веднъж ме учуди, почти уплаши. Не помня точно при какви обстоятелства видях по телевизора как баща ми прави операция. Веднага ме изгониха от стаята, но в мене остана неясен спомен за нещо пулсиращо, кърваво, а над това ужасно зрелище — лицето на баща ми, сякаш вцепенено от гняв, с болезнено напрегнат поглед. Тая сцена се връщаше в сънища, от които се страхувах.

Чичовците ни посещаваха вечер; когато дойдеха всички, това се наричаше „заседание на семейния съвет“. Те оставаха до късна нощ в трапезарията, под големия лириодендрон, който простираше изрязаните си като пръсти листа над фотьойлите. Няма да забравя първото си участие в един такъв съвет. Събудих се през нощта и започнах да плача от страх, а понеже никой не дойде, ужасен хукнах през тъмния коридор към трапезарията. Мама я нямаше там, затова поисках да се покатеря върху коленете на чичо Нариан, който седеше най-близко. Колко много се уплаших, когато протегнатите ми ръце преминаха през фигурата на чичо като през въздух. Хвърлих се към баща си със страхотен крясък. Той ме вдигна високо, дълго ме люля и ми обясняваше: