Станислав Лем: Облакът на Магелан

Какво щеше да стане с нас в тази метална черупка всред озарявания от звездите мрак, когато законите на физиката късаха връзката на сигнализацията, която ни свързваше със Земята, ако не беше вярата на милиарди хора в нашето завръщане?

Затова кръгът на моите приятели обхваща близките и далечните, забравените и непознатите, тези, които са се родили след нашето отлитане и които никога няма да видя. Вие всички сте ми еднакво скъпи и в тоя момент аз говоря на всички вас. Изглежда, че бяха необходими тъкмо такива разстояния, такива страдания и такива години, за да разбера колко голямо е това, което ни свързва, и колко дребно е онова, което ни дели.

Нямам много време пред себе си. В бързината да разкажа всичко, което се случи, понякога мога да бъда недостатъчно ясен, хаотичен, но ще се стремя към едно: да ви покажа как благодарение на събитията, които се мъчехме да овладеем, се създаде у нас необходимостта да обхванем с един, ако щете, светкавичен поглед целия път, който е преминал човекът от своето начало.

Това пътешествие ни се струва като покоряване на грамаден връх, от който се открива гледка към вековете, но всъщност то е само покачване върху едно от стъпалата по безкраен наклон, височините на който се крият в бъдещето. Ще минат стотици и хиляди години, в които нашата история ще се сведе до дребен, макар и необходим етап, и всички тия събития, подхранвани днес с нашата кръв, ще станат мъртва буква от забравени хроники. Имената ни ще бъдат неизвестни, ще станем безименни като далечните рояци звезди, които само в съвкупност с други имат наименования. Грамадни са звездите и силни и вечни в сравнение с човешкия живот, който се е създал от тях. Защото звездите създават човека и звездите го убиват. Но ето че по своя път човекът вече се намира всред звездите, опознал е пространството и времето, и самите звезди, които са го създали. Нищо не може да му се опре. Толкова по-велик става той, колкото по-големи спънки среща. Всичко има в човека: величие и слабост, любов и жестокост, това, което е ограничено, и онова, което няма граници. Защото дори звездите стареят и угасват, а ние ще останем. Защото след време изградената цивилизация, която ще надминава нашето въображение, след епохата на буен и бърз напредък ще се изправи пред стена от нови трудности, пред страхотна неизвестност, подронваща основите на битието, и тогава хората още веднъж ще погледнат към миналото и ще ни открият пак така, както ние откривахме великото време на миналото.

Роден съм в приполярната част на Гренландия, там, където тропическият климат отстъпва мястото си на умерения, а вместо палмови горички растат високостъблени широколистни гори. Нашата къща беше стара, прекалено остъклена сграда, каквито има много по ония места. Градината около нея проникваше в партерните стаи през отворените почти цялата година стени. Така възникналото близко съседство с цветята беше понякога неудобно и баща ми дори се опитваше да води борба с това прекомерно зацветяване, както той се изразяваше, на жилището; баба ни обаче имаше на своя страна мама и сестрите ми и победѝ — най-сетне баща ми се оттегли на горния етаж.

Къщата имаше своята дълга и достойна история. Построена към края на XXVIII век, тя се намираше край мотострадата за град Меория, но когато с течение на времето въздушните съобщения изместиха напълно транспорта по земята в цялата област, пътят отстъпи пред естествения напор на гората и днес мястото, където е минавал, се познава само по това, че е обрасло с по-млади дървета от околните.

Аз почти не помня вътрешността на къщата; а и самата тя се явява под клепачите ми, сякаш я гледам отдалече, сред дърветата; това може лесно да се разбере, защото аз прекарвах в градината толкова дълго, като че ли живеех в нея. Там имаше изкусен лабиринт от живи плетове; при входа му стояха на стража високи тополи; по-нататък започваше хаос от винаги засенчени пътеки, които след дълго обикаляне — всъщност препускане, защото на четиригодишна възраст не се върви мирно! — водеха към високо издигната беседка, обраснала с бръшлян. През пролуките между листата можеше да се обхване с поглед целият горист хоризонт чак до небосклона на запад, където час по час цъфваха отвесни огнени линии, понеже къщата ни се намираше само на осемдесет километра от меорийската ракетна гара. Струва ми се, че и днес още бих могъл с вързани очи да посоча всеки клон, всяко разклоняване на вейките в беседката. В нея аз се издигах над облаците, плавах по океаните, ставах капитан на кораб за далечно плаване, пилот на ракети, астрогатор или корабокрушенец в междупланетното безвъздушно пространство, най-сетне откривател на нови звезди и на обитателите им — а понякога бивах всичко, наведнъж.