Станислав Лем - Облакът на Магелан

— Поне частица от тази енергия да беше влагал в учение — каза той и си отиде.

На деветия ми рожден ден, който се падна през пролетта на 3098 година, мама заяви, че ако слушам, след две седмици ще замина с цялото ни семейство за Венера. Това щеше да бъде първата ми междупланетна екскурзия. През цялото време до датата на заминаването се държах много прилично. Вечерта преди деня на тръгването у нас пристигнаха лично всичките ми чичовци. За да придаде тържественост на това събрание, мама съвсем тайно бе приготвила истинско чудо на кулинарното изкуство. Това беше лунна торта, която, сложена на масата, в определен момент зашумя и изхвърли като от кратер потоци крем, които се изливаха по шоколадови склонове.

Дни наред вече хранех скрита надежда, че по пътя за Венера ще катастрофираме и ще се настаним като корабокрушенци на някоя самотна планетоида. Като се готвех за подобно нещо, реших да се запася със съответни хранителни припаси, а понеже тортата ми се струваше отлична за тая цел, станах през нощта, измъкнах грамадно парче от бюфета и го скрих на дъното на куфарчето си. Призори на другия ден се запътихме за меорийската ракетна гара. Полетът към Венера трая кратко време и протече без ни най-малко произшествие. Напълно разочарован и отегчен да гледам черното небе от палубата за наблюдение, аз се заврях в един кът на каютата и за да не се изхабят припасите, изяждах едно след друго парчетата шоколад с крем чак докато високоговорителите съобщиха, че наближаваме аерогарата на планетата. Последствията се оказаха съдбоносни. От цялото посещение на Венера запомних само болките в корема, лекарския кабинет в детската поликлиника с нарисувани по стените цветя и птички и дебелия лекар, който се приближаваше до мене, като се смееше още отдалече и ме питаше харесва ли ми Венера.

На другия ден трябваше да се връщаме. Натикаха ме в ракетата, облян в сълзи. Бях вече здрав и имах достатъчно сили, за да преценя преживяното нещастие, което — а от това се страхувах най-много — можеше да стане тема за подигравки от страна на сестрите и брат ми. Затова през време на полета към Земята пазех тайнствено, мрачно мълчание; право да си кажа, никой не забеляза това. Такъв беше краят на моето първо космическо пътешествие.

Няма да разказвам други такива случки, разбъркани безредно, запазени в паметта, без значение като ненужни дреболии, с които обаче трудно се разделяме. Помня ги, но не мога да открия в себе си детето, което беше техен герой. Какво ми е останало от всичко това? Любовта към приказките? Отвращението от шоколада? Не много повече. Но в тия дребни остатъци е скрита сянката на света, потънал някъде на самото дъно на моето същество, непостижим и неразбираем, който много рядко понякога се връща в някаква отсенка на вечерното небе, във внезапно заглеждане, в шума на дъжда, в някакъв аромат, някакъв мрак и буди съжалителна усмивка.

Когато след години се върнах в къщи, нашата градина ме смая, едва не ме порази. Познавах всяка леха, всяко дърво, но там, където някога се откриваха страни на потресни събития, сега нямаше нищо. Обикновена цветна градина с беседка, ябълки, жив плет… И колко мъничко беше всичко това. Някога пътят от къщата до уличната врата предизвикваше вълнения, каквито сега не ми даваше полетът около Земята. Така за няколко години цялата Земя бе станала по-малка от градината на моето детство. Защото нетърпеливите мечти се бяха изпълнили: пораснах и можех да постигна всичко, каквото исках… Но това вече е по-нататъшна история.

В момчешките си години аз направих много открития. Едно от най-големите бяха чичовците ми. Отдавна знаех, че най-големият брат на баща ми, чичо Мерлин, изследва камъните. Съмнявах се в здравия му разум — какво интересно можеше да се крие в камъните? По-късно обаче разбрах, че той умее да разказва неща, хиляди пъти по-интересни от приказките. В неговата уста плагиоклазите на магмовите скали, хризолитите и кредовите мергели придобиваха романтично, тайнствено значение. С помощта на ябълка и салфетка той съумяваше да покаже как възникват планинските вериги, а когато разказваше за плащовете от лава, които покриват застиналите планети, аз виждах чудовища, бълващи огън и развяващи в черните бездни одежди от яркочервени пламъци. Вторият ми чичо, Нариан, австралиецът, който някога така много ме бе уплашил с телевизѝтата си, беше конструктор на изкуствени климати върху големи планети, беше господар на метановите урагани и властелин на бурите, които порят океаните от вледенени въглеводороди. Какви ли не светове се разкриваха в разказите му! Той говореше за подвижния континент Гондвана; за дивния небесен свод на Юпитер с формата на обърната чаша, върху който дребното слънце свети денем и нощем; за субтропичните области по Сатурн, през по-голямата част от годината засенчени от въртящите се гигантски пръстени, за младежките си пътешествия до студените луни на тази планета, наричани с имена, подобни на заклинания: Титан, Реа и Диана.