Станислав Лем - Облакът на Магелан

— Аз не искам да строя роботи, които управляват ракети. Искам да стана истински астронавт, пилот или дори капитан на космически кораби.

— Охо-хо, романтика на древността! — извика Мурах, след като ме изслуша търпеливо. Той поклати глава меланхолично. — Няма как, астронавтиката е хубаво нещо. Така е, така е! Ти познаваш ли „Атмосфери на планетите — Навигация“ от Руфус?

Не познавах този труд. Професорът се зарадва.

— Отлично, прочети го. Чудесна работа. Пълна с неясноти като мъглива вечер; огромни възможности за фантазиране, за ясновидство! Да, да, някога астронавтиката е била много трудно нещо. Човекът се доближавал до предела на психическата си издръжливост. Колко великолепни страници на героизъм има там, колко победи над себе си. Как хубаво казва Руфус: „Добър е нашият свят за астронавтите: върху всеки сто трилиона части пространство се пада една част суша, та има място за разпъване на платната; а и толкова звезди има, тези грамадни пристанищни фарове в океана на тъмнината!“ Но знаеш ли, миличък, защо тъкмо астронавтиката е била толкова трудно изкуство?

Не знаех.

— Как така? — каза Мурах и ме погледна отвисоко.

Там, където другите хора имат вежди, той имаше две малки, горделиво стегнати кичурчета от сиви влакна, които поради живите си движения правеха впечатление, че участвуват в разговора, та понякога ме разсмиваха и намаляваха доказателствената сила на думите на професора.

— Ще ти обясня, недозрял звездоскитнико, че грешиш. Знаеш ли, че някога хората са пътували по моретата?

— В така наречените параходи! — изпуснах се.

— Да, вярно, но още по-рано, в най-древни времена, те са плавали с платноходки и са използвали вятъра за двигателна сила. И ето, докато не са познавали добре хидростатиката, хидродинамиката, теорията за вълнообразуването и другите науки, те са строили корабите на око, разбираш ли, и тъкмо затова така създадените платноходи са се отличавали с индивидуалност. Не е имало два съвсем еднакви — дребни разлики в поставянето на мачтите, на кила, във формата на корпуса са причинявали значителни разлики в реагирането на кормилото и прочее. Не са можели да предвиждат тия неща. Благодарение на прекараните опасности, приключения, дори злополуки мореплавателите натрупвали опит, върху който се изградило голямото изкуство на мореплаването. Изкуството, разбираш ли, но не науката, тъй като заедно с чистото познание са съществували доста предания, слухове, предразсъдъци, а за управлението на кораба освен самото знание е била необходима лична смелост, ловкост и талант. По-късно обаче науката отстранила всички слаби места и за изкуството оставало все по-малко място. Не щеш ли, подобна история се повторила преди сто години с междупланетните съобщения.

— Това значи ли, че човекът не може вече да управлява ракетата? — казах. — Но аз искам да правя това! Ще попречи ли то някому и с какво?

— Ще попречи — отвърна професорът и веждите му шавнаха като брадички на невидими джудженца. — Ще попречи, понеже ти ще вършиш това по-бавно и не толкова точно, колкото автоматите, значи, по-лошо, а да не говорим, че на човека не прилича да извършва работа, която може да изпълнява автоматът. Нали знаеш, че това е недостойно.

— Но на екскурзия — отговорих аз — или в планината много пъти сечем дърва, палим огън и готвим, при все че храната може да се приготви в нагревателен автомат…

— На екскурзия правим това, което е полезно за здравето, освежава психиката, радва човека и така нататък. А като управляваш ракета, ти би изложил на опасност товара, да не говорим вече за тебе…

— Но какво е една ракета! — изплъзна ми се от устата.

Професорът се засмя доволен.

— Виждаш ли, сам си призна, без да искаш: мечтаеш за астронавтиката, но не мислиш за отговорността и за работата, интересува те само външният блясък, нещичко такова, което отгоре на всичко е „сериозно“ и ще увеличи радостта от самия полет. Преди двеста години това е било голямо и трудно изкуство, достойно за истинските мъже, то поглъщало целия живот на тия, които са му се отдавали, а имената на великите астронавти са влезли в историята, но това, което е било тогава необходимост, днес в най-добрия случай би било развлечение или по-лошо — безсмислица.

Яд ме беше на професора, че така логически доказва своето твърдение, яд ме беше и на стария пазач на корабите, на брат ми и на света. Аз обаче не промених намерението си: ще стана астронавт, ще се намери и за мене нещичко. Премълчах това хитро, но по скромно наведения ми поглед професорът като че ли позна каква е работата.