Станислав Лем - Облакът на Магелан

Помня историята на един кораб, който, улучен в машинното си отделение от отломък от разпаднала се комета, загубил способност да маневрира, полетял по-нататък слепешката и почнал да се губи в безкрайните безвъздушни простори, като изпращал отчаяни радиосигнали за помощ. Тия сигнали пристигали на Земята отклонени и деформирани поради отразяването им от повърхността на Луната или на някое друго космическо тяло — та не давали възможност да се определи точно местоположението на кораба. През много седмици сигналите пристигали все по-слаби и по-слаби, докато най-после замлъкнали завинаги.

В друг разказ пътническа ракета от пряката линия Марс-Земя при завръщането си в своята база не заобиколила срещнатия по пътя облак от космичен прах и излязла от него, обвита с вихрена мъглявина. При по-нататъшния полет този странен ореол не ѝ причинил вреда, но когато навлязла в атмосферата на нашата планета, обградилият я облак пламнал и за няколко минути корабът изгорял заедно с всичко, което носел.

Като разказваше, старецът понякога ставаше от мястото, където случайно беше седнал, приближаваше се до кормилните лостове, протягаше ръцете си, сякаш искаше да ги сложи върху черните дръжки, но никога не вършеше нещо повече, за да илюстрира думите си. Само понякога, говореше ли за някой човек, той насочваше бавно взора си надалече, като че изпращаше с поглед фигура, която се отдалечава, понякога се натъжаваше и млъкваше, а очите му блуждаеха по каютата, сякаш не можеше да намери онова, което именно трябваше да се появи в това място на разказа, но след миг преодоляваше съпротивата на действителността и аз заедно с него започвах да виждам предмети, още топли от докосването на ръцете на астронавтите, медни пломби на гравитационните предпазители, скъсани внезапно от ръката на пилота в момент на опасност, чувах стъпките на лостовия и самият аз бивах заедно с него във великата му безстрашна самота пред звездите, които мъждукаха по черните кръгове на екраните. Един-два пъти ме овладя безпокойство, когато ми се стори, че старецът представя по друг начин перипетиите на някоя експедиция, уточнени вече в по-раншните разкази, но това траеше кратко време; предавах се, затварях си очите пред неточностите, невероятността, дори пред невъзможното; вярвах му, защото исках да вярвам. При все че не бих могъл тогава да изразя това, неясно чувствувах, че може би, като променя и преиначава някои подробности, той прави това само за да изпъкне по-ярко истината за хората, които първи са тръгвали през просторите на безкрайната нощ.

Реших да стана астронавт. Учудвах се как съм могъл да бъда досега сляп за чара на тази увлекателна професия. Навярно причината бе това, че брат ми следваше един от дяловете на междупланетните съобщения, а отношенията ни, казано на негов език, езика на електроинженер, бяха винаги предразположени към свръхнапрежения.

Когато изповядвах на стария капитан решението си, отначало той не ми обърна внимание — вече самото му мълчание ме засегна болезнено, — а после обясни сухо, че такъв астронавт като героите от миналото не мога да стана. Вече не съществуваха смелите екипажи, които са водели непосилни борби с цели роеве от метеори, тези рифове на безвъздушния океан, нито навигатори, които нощ след нощ са чертаели отсечките за изминатия път върху картите на небето; няма вече капитани, които неуморно обикалят металните палуби, когато пътниците почиват, налегнати от съня, няма постови и кормчии, вторачени над астрокомпасите в облаци от звезди. Десетки хиляди безлюдни, автоматично управлявани ракети обикалят из орбитите на нашата слънчева система; тези дълги влакове на безвъздушното пространство пренасят от планета на планета суровини, минерали, руди, машини, а ако в тях се намират хора, това са пътници, свикнали с особеностите на пътуването, и удобно използват услугите на машините, които бдят за сигурността на полета.

Загатнах плахо, че брат ми следва астронавтика.

— Ех — пренебрежително отвърна старецът, — той се учи да конструира автомати-пилоти. И това е всичко. Все едно, че правиш тромбони, вместо да композираш музика, а се наричаш голям композитор.

Побързах да повторя това на брат си.

— Ти си тромбон — отговори той.

Останах сам с душевния си смут.

Баща ми имаше приятел, професор Мурах, на когото поверих тревогите си като на астроном, следователно човек, който по мое мнение има някаква близка връзка със звездите.